Личности

Тодор Дишлийски за силата на духа

t.dishliiskiАнна Манова

Има хора, които на каквато и възраст да са, духът им все е млад и жив. Нещо все ги тегли по баирите, по планините, може би само по този начин се усещат пълноценни. Понякога тръгват по първи петли, сами със себе си, само с един комат хляб. Друг път в големите снегове, я да изпитат себе си, я късмета си, се втурват през опасните преспи на потъналата в зимна тишина планина. Тук става въпрос за силата на личността да надживява житейските несполуки и да търси духовен мир и единение с природата, което понякога надвърля рамките на допустимото и откровено граничи с риска.

Ето защо, когато срещнете такъв човек не го подминавайте с равнодушие, поздравете го – той е изчезващ вид. Един такъв човек е и бай Тодор Дишлийски от село Ярлово. Него можете да го срещнете в прохладните есенни дни по къс ръкав и широка усмивка. Точно така го видях и аз. Когато го запитах не е ли много гол за сезона, той с неподправенто си чувство за хумор отвръща, че често го взимат, че не „у ред”, но той не се впечатлява. А в очите му така силно се е отразило небесното синьо, че не е трудно да си представи човек защо толкова обича планината и природата, та тя самата „ бушува” и „гори” в него.  И докато „плете” гнезда за щъркелите в своя дом, не може даже да си спомни бройката на пътите, в които пеша, подчертавам пеша, е изкачил Черни връх или Мусала.

Този 70-годишен човек може с неподправения си ентусиазъм и ведрост да сложи в задния си джоб почти всеки младеж. И всичко, което е той, буди възхищение. Ако го попитате защо го прави – отговорът едва ли ще е еднозначен. Важното е, че той иска да остави нещо след себе си, да посъветва ако може някой, който едва сега открива планинарството или да начертае маркировка, за да може ако се изгубиш… да се намериш! Защо е важно ли? Защото му се е случвало да се окаже в хватката на планината, да се върти в кръг и когато вижда кола насреща, тя да го отмине без да му помогне. Ето това не може да си обясни неспокойното сърце на бай Тошо и небрежността ни към природата – „Като видиш камък на пътя ти в планината, отмести го. Ако видиш корен, който може да се отреже или премахне – махни го, може да се спъне някой в него, дори ти самият. Ако намериш боклук – вдигни го, не трупай купчини”, казва Тодор Дишлийки. Колко просто звучи, но почти никой не го прави. Точно така е и с маркировките, които са болна тема на възрастния човек: „Губил съм се в планината една зима, датата и до днес я помня 19 януари, годината точно не мога да кажа. Към 3 часа падна мъгла на Витоша, по посока за нашето село. Ходя, ходя, имах голям кураж. Млади години – луди години. Бях на около 20. Реших да си направя маркировка, като започнах от един камък. Направих я, копах дупки през 20 метра и посадих борчета. Като се изгубих това ми даде съвет да го направя. Тогава писаха за мен в „Работническо дело”.

Интресна личност е този бай Тошо, цяло национално богатство. Такава заразителна енергия струи от него, че дори и да не разбираш от планинарство и от маркировка, не е изключено да ти се прииска да вземеш участие в тази дейност, да му помогнеш. Много съмишленици по пътя си той не намира, но това не го обезверява, напротив. Една от големите му болки до последно е, че всички села имат хубави маркировки, пък Ярлово няма. И в крайна сметка, той сбъдва желанието и надеждата си това да се промени – с 240 кола, цимент, вода, лост за дупки и 15 дни отделено време и… маркировката е факт. Той знае как се прави, има усет и макар че среща критика, той я приема на шега, защото знае, че само когато човек се е губил в планината, тогава може да говори. „Зимата да се изгубиш е много страшно, а лятото е по-лесно, ако откриеш вода по нея ще се ориентираш и тя ще те изведе на път. Планината не е за всеки”, казва бай Тошо.

Те с планината са си стара любов, както се казва. На Черни връх се качва от 1964 година и така всеки сезон, държи да е там преди всички. Извървявал е този познат път хиляди пъти, като краката му сами знаят маршрута: Драгалевци – Бояна – Златните мостове – Черни връх – Ярлово. Като понякога  разнообразява посоката така: Люлин – Горнобански път – Княжево – Копитото – Черни връх – Ярлово. И както се вижда, всички пътища водят към вкъщи. Когато го попитах за Рила и за връх Мусала, казва, че не знае колко пъти се е качвал, отдавна не ги брои. Ходи поне три пъти в годината – пролет, лято и есен. Спомня си и интересни случки, една от които се развива отново през зимата в лудите, млади години. Пак е тръгнал леко облечен. „Отивам с едно балтонче зимата на Мусала, но снеговете са големи. Има маркировка, колчета, но нищо не се вижда. Навън е -28 градуса. Стигнах до хижата и преспах там. И на следващата сутрин отново тръгвам към върха. На живот и смърт си играем. Видях че не съм неподходящо облечен и се върнах в хижата. Там ми казаха, че не съм добре така рисково да постъпвам. Аз не ги слушам. Пих два чая и заслизах надолу да се прибирам. Тогава Петър Котев ми казва: „Ти си луд, бе момче. Ти ще умреш”, но аз успях да се прибера. На следващата година като ме виде, така ми се израдва, вика ми:”Ти си жив”. Не можа да повярва”.

Но вие не правете така в планината. Не рискувайте здравето и живота си, а бъдете внимателни. Тя, планината, не е за всеки. Затова ето за финал няколко съвета от „патило”: „Зимно време особено на тези, които им се потят краката не бива да се качват в планината, че ще им измръзнат. Винаги си носете храна и бонбони с вас. Ако видите, че взема да пада мъгла, веднага се връщайте, не се пишете на герои. Има един герой, аз винаги съм го казвал, когато са ме питали – единствения герой е Христо Проданов”, споделя Тодор Дишлийски. И бай Тошо е герой, но не го осъзнава.

И като го гледате така, както си седи мирно и ви разказва някоя интересна случка, става, събира си багажа и пак е хукнал нанякъде. Сигурно бърза да е близо до природата или в родното си Ярлово. Няма значение къде е, важното е, че го има!

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close