История

Село Алино – място, заобиколено от светини. В миналото го наричали малката „Света гора”

Продължение

Анна Манова

alino2Нашият проект „Мисия: Предай нататък познанието за родния край” започва своя разказ. В поредица от броеве ще ви разкажем за земите, които са в близост до нашия град, но бавно под влияние на необратимите процеси на времето претърпяват своите промени. Места, които преди са кипeли от живот, развивала се е търговия, били са гъсто населени, днес са самотни и тихи. За жалост такава е съдбата на българското село. В него все по-малко своя дом намират младите хора, а шепата останали възрастни се борят за парчето хляб. Земите опустяват, забравили шума на машините и челичните ръце на работниците. Но въпреки това едно е сигурно – цялото наше имане е в тези земи, в очите и историите на индивидуалния човек, в обичайте, в оброчищата, в природните красоти. Земя кърмилница, земя майка.

Основаната цел на това прелистване на историята е търсенето на опорни точки и на смисъл. Не на уникалност, а на самобитност. Да знаем кои сме – това е нашият паспорт пред света. И когато напускаме малкото населено място, устремени към големите градове и светове, да се обърнем и да знаем какво имаме. Или какво сме загубили.

Алино е първото село от нашия цялостен разказ. Защото искаме да подредим историята от А до Я, буквално!

В миналия брой разказахме за исторически данни, свързани с местоположението на землището, промяната на името му, набезите на персите, римляни и турци. Също така за добива на руда, което е било примамлива хапка за различни нашенственици. Споменахме за първите искри на просветата и за читалищната дейност. Историята на селото, което се смята за първоначало на почти всички прилежащи днес там села, е много богата и пъстра, какъвто е и самият живот.

Само за няколко десетилетия през втората половина на 16 век и в началото на 17 век селото се е утвърдило като чисто българско селище. Поробителите тук не са успели да намерят почва нито за вярата си, нито за икономическите си интереси. Основното, което предпазило местното население от ислямизиране, със сигурност е християнската им вяра и силната им привързаност към българските народни традиции. За кратко време селото набрало  достатъчно духовни сили и материални средства, за да  създаде в първите десетилетия на 17 век свой манастир.

Обект на днешния ни разказ са точно тези духовни центрове, които са наобиколили селото. Както и обичаите в селото.Неслучайно в миналото са наричали Алино „Малката Света гора”. Може би няма друго село, около което да има толкова оброчища и свещени места. Броят  на светите места е девет – „Св. Георги”, „Св. Илия”, „Св. Троица”, „Св. Спас”, „Св. Атанас”, „Св. Тодор”, „Св. Богородица”, „Св. Рангел” и „Св. Никола”.

Свети Спас” – един от най – старите манастири в България

Манастирът е разположен на около 8 км. северно от селото, в сърцето на Плана планина. Живописна природа и манастирска река, посрещат всеки, който е решил да запали свещ точно там. Такава наслада за сетивата, че бързо се забравя трудният преход до там, ако не си планинар по природа или нямаш подходящата джипка за случая.

Манастирът „Свети Спас” е скътан по-дълбоко в планината, за да не могат да го открият друговерците по време на турското робство. Манастирският комплекс се е състоял от няколко сгради, черква и стопански постройки за добитъка. Днес изцяло запазена е черквата. Всяка година около това място се събират хора да почетат празника му, който е на 29.05 и да запалят свещ. Смята се, че черквата е създадена 1539 година, а изографисана доста по-късно около 1626 г. Стенописите вътре са уникални, а за да влезе човек и да ги види трябва да се понаведе, защото вратата е висока едва 1.02 м. Вътре са изписани имената на ктиторите от Алино – кир поп Златан, поп Стойчо, поп Вълко и двама йеромонаси. Интересен факт е, че манастирът е би опожарен от турците и после отново възстановен.

Мястото е изключително красиво. Събираме парчета история. „Свети Спас” е наричан още Алинският манастир. Историята му се свързва още със заможен врачанин, който убивал турците по своя край и бил подгонен от тях. В тази местност той намерил убежище и за благодарност, че се е спасил, построява този храм. Впоследствие започва да отглежда там много животни.

На празника на манастира – 29.05.14 година, се срещнах със Стойко Адирков (71 години). Той е израснал в селото, но сега не живее тук постоянно. Но това не спира ентусиазма му да посещава всички празници, свързани с Алино, защото тук е бащиното му място, защото все го тегли насам. „Тука, това място, е свещено за селото, а след 1950 година кипеше живот. Хората, живеещи тук, изпитват уважение и доверие към празника. „Свети Спас” е най-старият манастир в България, още преди турско. Бил е подземен, само покривът се е виждал. Тук е била крепостта на селото, а отгоре се намира „Калето”. На това място тук (посочва с ръка), е минавал стар римски път, а малко по-нагоре е кладенецът „Момина сълза”. Около селото има много светини и този манастир е една от тях”, споделя Адирков. В разказа му се намесват и другите, присъстващи на масата, този малък парламент. „Не е случайно мястото като избор за построяване на черква. Казват, че намиращата се в близост крепост „Калето” е една от последните, паднали под турско робство. Строена е от Кракра Пернишки”.

В посока север, на около километър от манастира се намира споменатата местност „Момина сълза”. Това е скала, от която целогодишно капе вода. Името идва от една легенда, която разказва как до „Калето” имало затвор. От него са избягали младежи и започнали да се гаврят с младо момиче. Там тя се самоубива и затова скалата плаче. Според друго предание, християнска мома залюбила турчин и майка й, като разбрала, я проклела с думите: „На камък да станеш”. Интересното е, че водата от този камък, която непрекъснато капе не замръзва”.

 

„Свети Никола” – паметник на културата

Църквата се намира в североизточния край над селото, под хълма „Чуката”. Строителството й продължило близо две години. Черквата е еднокорабна, едноабсидна, със  затворен купол и добре оформен нартекс. Интересното при нея е, че за добрата й акустика в стените на купола са вградени глинени съдове. Това е рядко срещано явление в черковното строителство. В момента там тече ремонт и глинените съдове са свалени и поставени в двора на черквата. Южната врата на храма е по-малка, през нея богомилците влизат леко приведени в знак на смирение. Западната врата е по-широка и по-висока. Над царските икони е изписана датата 29 юни 1863 година – денят, в който е било приключено оформлението на иконостаса.  Стенописите са дело на зографа Янко Кожухаров. А иконите са дарени от местните жители.

И тук, като на повечето места, легендарното и историческото „кръстосват шпаги”. В най-добрия смисъл, разбира се. Легендите придават един по-специфичен вид на всяка история, даже и доза романтика. Тук легендата разказва, че черквата е правена на два пъти. Първият път е била издигната докъм свода и тя се срутила. За да не се повтори същото, майсторите решили да вградят сянката на някоя алинска хубавица. Когато една от жените донесла обяда, майсторът тайно  измерил сянката й и точно на същото място поставил камък със същите размери. Така строежът издържал и черква била построена. Друго предание разказва, че самото построяване и изографисване на черквата е било подето и заплатено от населението на селото. Но имало и бедни хора, които не могли да се справят и затова 13 семейства се изселили в Македония, където образували селище под името Алинци.

Христо Семерджиев съобщава, че основно 8 семейства се ангажирали с направата на църквата, но не успели да съберат достатъчно средства и се наложило да продадат част от имотите си и по този начин я изплатили. Фамилиите, които са дарители са: Шишкови, Гергинови, Карушеви, Симови, Рогачеви, Бикови, Цинцарски.

Така или иначе, храмът е с унилакна архитектура и стил, богат на ценни стенописи и икони. А пред олтара е издълбан кладенец с изворна вода, която се смята за лечебна. Интересен факт е, че водата в него не бликва всеки ден, сякаш, за да напомни, че за чудото се изисква търпение. През 2009 година е обявена за паметник на културата.

Парадоксите започват малко след това – в черквата тече муден ремонт, започнал още през 2003 година. Леля Мария е тази, която е стопанка на святото място – държи ключа от манастира и събира пари за свещите, без да е част от състава на настоятелството. Тя разказва, че църквата от дълги години  не помни сватби. Близките 50 години не е имало нито венчавки, нито кръщенета.

Въпреки знаците на времето, които безвъзвратно променят смисъла на нещата, атмосферата вътре е някак тържествена – тежък каменен под, стенописи, полилеи. И не на последно място аязмото. Прекрасно и самотно място. Леля Мария в предишен наш разговор споменава, че нейни близки правят благоустройствени деяния, като пример – пътеката да бъде проходима към черквата, даряват пари. При ремонта са махнати стомните, които олекотяват кубето и създават резонанс.

В селото няма свещеник. Преди много години бащата на леля Мария отец Стоян Раковски поема Алино след смутните години, 1945. Той се заема около 1952 година. След неговата смърт – 1974 година, селото остава без поп. Идват свещеници от съседните села.

Имената на свещениците в селото през различните исторически периоди се научават от ктиторските надписи в манастира и от приписки в черковните книги – кир поп Златан, поп Стойко, поп Мулко, поп Илия. В годините преди Освобождението е бил Никола Клисуран.

Оброчището „Света Богородица”- като видение, като сън

Местността „Света Богородица” е разположена недалеч от село Алино, само на около 20 км. от Самоков. Тя омагьосва с тишината, спокойствието и красотата си. Както казват местните – това е място за разходка и отдих, за преоткриване на себе си. Свято място. Някога там е имало манастир, чийто останки все още може да се видят. А днес има малък олтар с няколко икони. Пълна със загадъчност и тайнственост е неговата история. Стръмен горски път води към мястото.

По пътя дотам има няколко интересни местности, с колоритните названия „Кумичина дупка”, „Просини дол” и „Пипнат”. Като „Просени дол” е река, която е на запад от селото. Близо до нея минава границата със село Поповяне. Легендата, свързана с тях ми я разказва Атанас Каназирев. Някога, много отдавна, се харесали кум и кръщелница. И за да останат сами кумът уредил пътуване до с. Рельово. Били само двамата.Тръгнали от Поповяне, стигнали до реката и кумът започнал да проси любов. Преминали Алино и стигнали до другата река, която тече в близост до селото. Тогава той се престрашил и я погалил.  Повървели още и стигнали до долчинка близо до Рельовското землище. Там вече се отпуснали и дали воля на любовта си. И така останали имената: „Просени дол”, „Пипнат” и „Кумичина дупка”. Има още две местности, в които се е топило желязо по р. „Пипнат”. Първата се нарича „Рудако”, а другата „Рударски дол”. Те са в близост до оброчището „Св. Богородица”.

От разкази на местни жители се споменава, че там преди това е имало църква, разрушена през войната. Но дали е така със сигурност, е трудно да се каже. Там има камъни, очевидно останали от стар зид. Даже едно време, когато разваляли руните, един човек си ги взел, за да си построи селскостопанска сграда, но след това върху нея паднал гръм и изгоряла.

От разказите на Атанас Каназиров става ясно, че „Света Богородица” била по-стара от Боянската църква. „Намирала се е точно тук, за да бъде на скрито място от турците. Затова е в гората. На 27 август (по стар стил празникът „Успение на Св. Богородица”, днес 15 август) са се събирали тук християни. Както са ходели на Божи гроб, така са идвали и тука. Седели са по цяла седмица”, споделя възрастният човек и продължава: „Съвсем близо до „Св. Богородица” е и „Свети Илия”. Той е покровител на гръмотевиците. В тази местност е застигана многократно от бури и гръмотевици, затова точно е построена църквата „Св. Илия” – да закриля.”

Днес на тази местност има икона, маса, пейка – оформя си се като свято място. Дори повече хора започват да се интересуват и да ходят там да палят свещ. Предисторията обаче, за да се случи всичко това, е свързана с местната жителка леля Радка. След претърпян пътен инцидент, в който чупи крака си и е под въпрос дали ще проходи, една вечер и се присънва сън. Чува глас, който съвсем отчеливо и казва: „Защо не ходите на тази местност? Защо ходите на църква там ( посочва църквата „Свети Илия”), като си имате местност „Св. Богородица”? След запитвания до близки и познати установява, че това е именно мястото, където е ходела на шипки и излети с децата си. Веднага отива със семейството си, за да запалят свещ в чест на Богородица и дава обет, ако успее да проходи, всяка година да идва тук и да построи нещо, което да остане за хората.  „С една жена решихме, дадохме поръчка, нарисуваха иконата  – много красива. Така искахме, кой дал 5 лева, кой камък, кой цимент, кой с труд  – да се направи нещо, да е параклисче.  Първата година, като дойдохме, бяхме на полянка. После се събраха няколко мъже, направиха маса, пейка, друг донесе мушама, балатум и така от всеки по нещо.  А в началото беше само една иконка тук. Дано да стане параклис един ден” – разказва жената. Огорчава я немарливото отношение на хората, неуважението – „С  една жена събираме стотинки, донасяме свещи, но много се краде. Безстопанствено е.Това са хора, които не ги е страх от Господ.” Първоначално идват   семейно заедно със съпруга,  децата и внуците си, както и с приятелски семейства, за да се съберат цели 60 човека на последната среща. Обичайно се събират на 15 август и когато има други Богородични празници – Благовец, 1-ви ноември и др. , общо дванадесет на брой през цялата година.

За съжаление редица административни проблеми и неуредици помрачават идиличния образ на свещеното място. „Не знаем мястото на кого е. Дали е раздадено – оплакват се местните – ходихме до поземлената комисия, но трябва да се провери статутът на земята”. Говорили са и с „ религиозните хора” , и то не само от самоковско, за по-висше съдействие, но преди всичко трябва да се даде гласност на въпроса.  ”Не може само да го говорим, трябва отнякъде да се почне”. Има и предложение, съборът  на селото да се установи на 15 август, на „ Св. Богородица”, както е в повечето близки села, „да е наречено на нещо”, както казват жителите на Алино, за да има повод и празникът да бъде истински.

Възстановеният параклис  „Свети Илия”

Параклисът „Свети Илия” се намира на изток от селото. Възстановен е преди около 2 години от жител на селото – Иван Малканов. Намира се не точно на същото място, на което е бил, но така или иначе в непосредствена близост.

Иван Малканов е родом от селото, в момента не живее там, но винаги, когато усети липсата му има къде да се завърне, да се прибере у дома. Обичта и привързаността към родното място при него се изразява в желанието да остави нещо след себе си. „Местността, на която е построен параклисът се нарича „Св. пророк Илия”. Преди хиляди години там е имало черква, съборена от турците. Мястото е много приятно, заобиколено от хубава гледка. „Реших да построя един параклис и да възстановя името. Всички днес говорят за него. В селото има няколко черкви, но такъв параклис няма”, разказва с усмивка Иван Малканов. Всъщност трудностите идват не от самото построяване и изграждане, а от изваждането на документите. Това му отнема около 5 години. „Пътувал съм много, бил съм в Русия и ми направи впечатление, че в голяма част от домовете има параклиси. А тук решаваш да направиш, не в дома ти, но на твоя земя – и хиляди спънки”, продължава Малканов.

Истината е, че параклис се гради със сърце. И не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв прочит. „Всичко е с мои средства, от селото никой не взе участие. При мен всичко е постигнато с труд”, казва Малканов. Параклисът, макар и отскоро, вече няколко пъти е бил обект на набези – открадвани са касата, пясък. Дори табелата, сочеща пътя към параклиса била изкривена непосредствено след поставянето й. „Не съм го направил за себе си, за селото е направено”, споделя с мъка Иван.

Желанието му е поне като не се помага да се пази направеното от друг и това важи не само за параклиса „Св. Илия”. Всеки, който има желание може да запали свещ там. Има още за изографисване, но в момента е в такъв етап. Почти е готов. Постоянно е отворено, а за съхранението и поддържането му се грижат няколко жени от селото. Традиционният курбан там е на 20 юли, Илинден.

Другите свети места и местности в селото

Историята на село Алино е толкова богата, че пръстите могат да ви заболят от прелистването й. Накъдето и да се обърнеш, все интересни местности, с още по-интересни наименования, а те пък от своя страна заобиколени от светини. И ако си отделите ден или два, можете да ги обиколите всичките и да разберете – историческото ни минало е на една ръка разстояние от нас, въпрос е само да се протегнете, за да го докоснете, усетите или изживеете. Изборът е ваш, но определено чувството си заслужава. Защото в тези наглед тихи и мрачни, почти обезлюдени места, духът е жив, старината – също.

Още една от забележителностите на селото е старото гробище и църквата „Свети Тодор”, намираща се в местността „Самовилник”. Старото гробище не е запазено – след като е била унищожена църквата, е било унищожено и гробището. Самият Св. Тодор е покровител на конете, там са се организирали надбягвания с коне.

Другата църква, която се намира над селото, вляво от язовира, също не е запазена.  Останали са само камъни, но никой не смее нищо да пипа там. Наречена е „Свети Атанасий“.”Тя е била църквата на занаятчиите, още по времето, когато селото (навярно град) е наречено Мали цари град. Правели са се сделки там и на Морова чаршия. Днес всичко е унищожено и изкопано”, разказва дядо Атанас.

Има още една църква „Свети Георги“ – тя в момента се намира в село Поповяне. Била е изградена и от алинци, и от поповянци в ниви на семейство от Алино – Пътникови са се казвали хората. По-късно при една свада с турците те го дават като кръвнина на Поповяне. „Свети Георги не е от най- старите църкви. Някъде около 1740 година, един българин предава турския паша. Така българите успели да убият пашата. Там около църквата е имало богата дъбова гора. Турците разбрали за стореното, намерили групата, която е участвала в кървавото събитие и ги обесват на дъбовото дърво. Шест души са обесени там. В тяхна чест е направен манастирът”, споделя с нас познанията си дядо Атанас.

Местността „Бикова могила” също е дадена като кръвнина на Поповяне и е прекръстена на „Берова могила”, защото там има такава фамилия. Местността „Турски дол” или „Алински рид”, както още е известна, е дадена кръвнина на село Белчин, защото една мома от рода Дойнови тук убива двама турци. И така турците ощетяват много Алино, включително и в местността „Селска чешма”. Там първоначално се е намирало селото, имало е чешма и излиза голям спор между алинци и райовци на кого всъщност е местността. Легендата разказва, че райовци правят една уговорка с турците – да излязат да спят всички в планината и да чакат пропяването на първите петли. От което село първо пропее петел, значи местността е негова. Но райовци изнасят петли в гората и сутринта петлите пропяват. Село Алино и оттам е ощетено.

Друго свято място е „Св. Рангел”. Смята се, че оброчището е било създадено 1520 година. И там са се обучавали за монаси, било е килийно училище. „Там има кладенец с лековита вода, служеща за кожни болести. Имало е и воденица. Бил е много богат манастир, там се е намирала и мелницата за жито. Изгорен е при опожаряването на селото 1720 година. Там в близост е и местността „Момата”, разказва нашият исторически гид дядо Атанас. В неиздавания ръкопис на Христо Семерджиев пише следното: „Голям интерес за нашия археолог представлява оброчището „Св. Рангел”, което се намирана 1 и ½ к.м. югозападно от Халино, а само на ½ к.м. от шосето Самоков – Радомир в ливадите. Там е саркофага на някой си римски големец, дълъг 2.50 м., широк 1.30 м., а по прага на западната страна за глават на мъртвеца се вижда, че е от Христианско време. Вратичката била от изток, от юг била прикрепена една плоча, която е счупена и една част липсва”.

Днес на това място са останали само шипкови храсти.

Последното свято място е „Света Троица”, по разказите на дядо Атанас кир Тодор е воювал там. Срещу него в битка излязла някоя Трояна. Може би нарочно, в битката римляните леко отстъпили, за да подведат нашите хора. Точно там била убита в сражението Трояна. Християните в чест на смелата жена направили там гробище и църквата „Св. Троица”. В момента, подобно на „Св. Рангел”, мястото е просто гол чукар. Но добре, че има хора като дядо Атанас Каназиров, който с готовност и отворено сърце, заедно с екипа ни и със секретаря на читалището Момчил Чалъков обиколи всички места, посочи ни къде какво е било. Разказа ни множество исторически факти и легенди. Той е живата енциклопедия на селото.

Село Алино е с богата история, съхранена е част от старината, а историите можете да научите не от книгите, а в разговори с по-възрастните жители, които след като ви попитат „Ти чийо си, местно ли си?”, са отворени към всякакви разкази.

 

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close