Зинаида Хаджимитова – „Писането за мен е начин да реагирам на света”

Анна Манова

С чаша ароматен чай, книга и усмивка започва срещата ми с писателката Зинаида Хаджимитова. И тя като повечето свои герои е истинска, витална и пълна с мъдрост. Такова е и писането й – задъхано, емоционално, трогващо, поставящо множество въпроси. И отговорите на тези въпроси, които идват с неочакваните обрати в края на разказите й.

 Разговорът ни започва с новия й сборник с разкази „Вятър за глухарчета”, преминава през живота ни днес и вчера, през съдбата на индивидуалния човек и спецификата, която носи той и която често става сюжет за нови истории. И завършва с „ветеро на живота”, който ни отвява като малки глухарчета в различни посоки, с размисли за пътя, за това какво научаваме, минавайки през него.

    Разказите в сборника „Вятър за глухарчета” са кратки и написани на един дъх. И ако ви се сторят истински, то е така, защото някъде близо до вас живее един Колче, една контрольорка – мечтателка, една самотна възрастна дама, която говори сама със себе си по телефона, една жена, което вярва в астробижутата, или, един възрастен човек, който с побелялата си коса наподобява на истинско глухарче.

    Това е трети сборник с разкази на авторката Зинаида Хаджимитова след появата на „Прикази за живота”, „С цвят на розово мартини” и романа „Дъщерите на огъня”. Интересен факт е, че новата й книга е изцяло излюстрирана от нея самата.

С авторката си говорим за историите в, и, извън сборника с разкази и за писането като начин да реагираш на света.

Иска ми се нашият разговор да започне малко по-поетично. От къде се появи този вятър за глухарчета, дал заглавие на третия ти сборник с разкази?

Ако трябва да бъда напълно честна щях да издам четвърта книга – втори роман. Но след като го написах и поставих работно заглавие, една сутрин станах и реших че трябва да го пренапиша. И сега го пиша наново.

Имах доста готови разкази, с които съм участвала в различни литературни конкурси в страната.

„Дай Боже всекиму!” и „Монолог”. „Монолог” спечели 4-то място.

В националния конкурс “Състояние на полет” – 2016г.,  организиран пак от „ХуЛите”, спечелих 1-во място с разказа „Бубольок”. С разказа „Зелено, много зелено” участвах в национален конкурс обявен от Зелените организации.

И така реших, че докато пренапиша романа си, и помъдрея с още една година, мога да издам точно тези разкази. Работих с редакторите Божидар Томов и Ганка Филиповска, които бяха единодушни, че са малко като обем за сборник. Но на мен не ми се искаше да слагам повече от 20 къси разказа. Истината е, че доста от разказите са били големи по обем, но са скъсявани, заради съответните конкурси. Като целта ми винаги е била да се запази разказът, неговият смисъл и енергията.

Как се „ражда” един разказ в твоето съзнание?

При мен са главно хрумки. Изведнъж го виждам разказа, като енергия и го „обличам” в думи. Може да е нещо, което ме е развеселило в дадения момент. Даже може да е едно изречение, казано от случаен човек, което цял ден „скита” в съзнанието ми. И умувам как да го поставя така в разказа, че то да е ядрото на историята.

Аз съм на мнение че, когато четеш един разказ и той докосне най-тънките струни в душата ти, няма как да се позовава само и единствено на фикцията. Има го и преживяното, реалното в него. В сборника „Вятър за глухарчета” разказите по действителни случаи ли са?

Да, както е например разказът ми „Монолог”. Пътувах в един трамвай в София и чух в близост до ме чуруликащ глас: „Моля, моля”. Обръщам се и гледам контрольорка. Но така облечена, все едно е на сцена – с ръкавици без пръсти, с шапка с перце, с екстравагантен  шал и силен грим.  Дойде до мен и, с едно особено придихание, ми поиска билета. Толкова беше артистично всичко това, че  през целия ден бях усмихната. И си казах, че това непременно трябва да бъде описано в разказ.

„Обувките” също са написани по спомен на мой много близък приятел.

Разказът „Бубольок” разказва за реални обичаи от село Костенец – неписаните правила на живота едно време, но за които никой не говори открито.

Този сборник ми е любим, защото историите в него са  свързан с близки приятели, с реални мисли и преживявания – независимо от начина, по който съм ги написала.

Например разказът „Молитвата” е вдъхновен от чакането на опашки в болницата. Да, измислен е синеокия странник, но в неговите думи е мъдростта на възрастните хора, чакащи на тези опашки: „Добре де, хванала те е болест. Втори живот живееш. Защо ги правиш тези работи. Какво научи от това?”

Затова и така съм го написала, за да се замислим защо живеем, какво е болестта? Израз и сигнал на какво е?  Защо се крием от себе си? Такива неща…

Няма как да не попитам и за интригуващия разказ „Вятър от глухарчета”. И той ли почива на истинска случка?

Това е истинска среща с овчаря Колче, на когото наистина загинаха децата. Ние сме стари приятели. Първоначално бях написала миниатюра за нашата среща в планината. И думите му: „До тука го докарах някак, ама оттук натам не знам какво да правя, децата ги нема – умреа. Отвя ги животът без време. И сега, ем съм тука, ем ме нема”.

Гледах го, такъв, побелял, тъжен, като глухарче. И не знам как, направих аналогия с побелялата глава на тате, с всички възрастни хора, които като малки  глухарчета чакат вятъра на живота. Така съм и написала разказа – за душата-глухарче. Този разказ е поклон към всички възрастни хора. А иначе и поляната с червеното омайниче, и дървото с преплетените клони, и желязното биле  – ги има. И снимка има.

Интересното при теб като писател, е че се появяваш в това амплоа по-късно, на по-зрял етап от живота си. Защо така реши?

Цял живот пиша, но много малко хора знаеха за това. Истината е, че само моят мъж знаеше, че пиша. Появих се като автор през последните 6-7 години, но в действителност пиша от 18-годишна. Няма да забравя, когато бях в 6-ти клас как класната ми по география Йорданка Ванкова ни даде за домашно да пишем за някоя страна по избор. И аз написах поетичен разказ за Чукотка. Спомням си, че приключих: „Сбогом Чукотка, дали някога ще се върна при теб?” И когато класната се появи с всички тетрадки беше сложила моята отделно. След което прочете разказа ми пред класа. Настъпи тишина и тя със сълзи на очите каза: „Днес тук се роди един писател”.

Всъщност какво е писането за теб? Какво ти носи?

Писането за мен е начин да реагирам на света и да релаксирам. От както се помня, ходя с тефтер в чантата.

При представянето на сборника ти аудиторията се запозна с още един от твоите таланти – рисуването. Интересно е, че книгата ти е изцяло илюстрирана от теб самата. Как стана така, че си и писател и художник?

Рисувам също от малка. Известният самоковски художник Васил Чакъров ми е бил първият учител. Рисувам с акварели и по всякакви поводи близките ми подаряват хубави акварели. Имам и статив. В момента, в който ми подариха този статив, спрях да рисувам и започнах да си издавам книгите /смее се/. След това се ориентирах към сухия пастел. Но друго е интересно. Когато взех решение да издам сборника със разкази, започнах да рисувам само глухарчета – бяха абстрактни, с очи – идея за душата като глухарче. Бях подбрала вече разказите, но не знаех как да го озаглавя. След това се сетих за думите на Колче: „Отвя ги ветеро на живота, като глухарчета”. И така дойде заглавието – „Вятър за глухарчета”. Дъщерите ми ме накараха да сложа своите глухарчета в книгата и на корицата. На всички мои близки хора подарих по едно нарисувано от мен глухарче за спомен заедно с книгата.

Прави впечатление, че използваш архаични думи, диалекти от нашия край. Защо?

Да, употребявам ги в няколко разказа. В разказа „Бубольок”, например, махнах думата „маренски”. В оригинала си го бях оставила и за конкурса, в който участвах беше „маренския лют пипер”. Но се оказа, че трябва да дам пояснение, а то е „пустият”. Нашенска дума. Мисля че диалектите показват  богатство на нашия език. При писането може само да го загатнеш, защото съвременният читател трудно ще разбере. Трябва в противен случай да поясняваш всеки термин, а така се губи очарованието. Нашенският изказ дава колорит и живост. Спорехме с приятели дали в разказа „Вятър за глухарчета” да бъде „ветеро” или „вятъро”. Колче използва „ветеро”. И аз много държах да си е точно така, както си го е казал той. Всеки автор си идва с капацитета и вижданията си, с идеите си.

Защо в сборника го има разказа „Кражбата”?

Това е откъс от бъдещия ми роман. Това е препратка. Само ще издам, че пиша езотерично криминале.

Езотериката е твоя любима тематика, която минава като тънка нишка през всичките ти книги. Как я разчиташ ти и как я разбираш?

Невидимите закони действат, независимо дали вярваме в тях или не. Аз много обичам да чета от Дънов до Кейси. Всичко, което има загадка, фантастика, криминале ме привлича. На мен като на едно дете ми се иска в живота да има вълшебство, да има прераждане, да можеш да видиш себе си в някакво друго време, да можеш да си помогнеш. Обичам книги или разкази с неочакван край – да  изненадват. Затова и аз обичам така да пиша – с неочакван обрат в края на разказа.

И ми се иска да завърша разговора ни с думите на Любомир Малинов – нашия известен театрален режисьор и литератор :”За кого са тези разкази? За всички нас – глухарчетата, отвявани от вятъра, за да дойдат други, с нови послания от Вселената.”