Деян Петров: Трябва да учим младите на гъвкавост и екипна работа, а не на рецепти за живота и успеха

Как се роди идеята за заснемането на този филм?

            Идеята се роди спонтанно в един разговор с доц. Светлана Божилова, която е директор на студентска телевизия „Алма Матер” Тв и преподавател в журналистическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Двамата работим в сферата на образованието и харесваме жанра на визуалната антропология и социалната критика. За мен това бе навлизане в нова сфера, никога преди това не съм се занимавал с кино и бе предизвикателство, чрез което можех да допринеса за развитието на обществото. Хората от медийните и научните среди, които аз познавам, са често високомерни критикари, които рядко правят нещо, за да разрешат реален социален проблем. Екипът на „Алма Матер” има точно обратната нагласа. Самият директор на телевизията прекара няколко дни в Самоков, срещна се с ученици, посети хип-хоп студио Liberty Records в извън работно време и на собствени разноски. По този начин те спечелиха моето доверие и започнахме разпалено да обсъждаме варианти за създаването на телевизионна поредица, която показва хубави инициативи и общности между учители и ученици в малките населени места, именно там, където камерите рядко достигат, защото винаги се търси скандалност или изключителност. Там някъде по средата между тези две крайности се крият светове, които всъщност променят нашата среда и е важно те да се показват. Ние приемаме филма като парченце от цял пъзел, а не като самодостатъчен филм. В различните епизоди на „Влез в час“ се стремим да дадем възможност на нашите герои да са сценаристи и режисьори, те да ни въвеждат в техните светове без да ги поставяме в готови ситуации или да поставяме техните думи предварително. Повече от година обмисляхме поредицата, писахме текстове и търсихме финансиране, едва през последните месеци тя се превърна в реалност.

Защо имаше момента на презаснемането? Какво бяхте изпуснали?

            През месец декември 2013 заснехме пилотен епизод, от който не бяхме много удовлетворени, тъй като липсваше динамика и живот в него. Редяха се доста протяжни интервюта с главните персонажи и някак всичко изглеждаше статично. Към онзи момент все още нямахме цялостна програма за заснемане на поредица, а и за екипа образователните въпроси и живота на младежите бяха нещо ново и непознато. След като показахме нашата работа на професионалисти от различни среди, взимайки предвид техните коментари, решихме да се потрудим още малко и да подобрим драматургията, да включим исторически план във филма и да го фокусираме върху световете на младежите. Това прави поредицата разнообразна и цветна, защото основната роля се пада именно на младите хора и техните визии за промяна. Това е нещо нормално в нашия жанр, стремим се да се учим от позитивната критика и да подобряваме работата си, независимо дали става въпрос за общността в Самоков, Мирково, Горна Малина или пък село Чавдар.

Защо името на филма е „Влез в час”?

            „Влез в час“ се роди като име в една от нашите екипни срещи. Търсихме подходящо заглавие за поредицата, така че то да подчертава проактивна нагласа към изследване на въпросите, свързани с живота на младите хора в България и развитието на средното образование. В България често говорим и коментираме въпроси без да сме се постарали да влезем в световете на хората и да ги разберем. Обикновено всеки се чувства компетентен да изрази мнение. С „Влез в час“ приканваме зрителят да е критичен и сам да направи свой информиран избор преди да коментира и говори. Мисля, че това е принос, който нашият екип може да направи, като сме се опитвали да не налагаме гледна точка, а да оставим шанс на персонажите да говорят сами. В България често медиите говорят вместо хората, с което забравят за по-голяма мисия да са неутрален мост между публичното и частното пространство не гражданите. Натрупването на негативна енергия и неконструктивна критика са явления, които задушават гласа на младите хора и обезправяват всеки от нас с нагласата „Нищо не се променя и не зависи от нас“. Това заглавие е призив към гражданите да започнат да мислят конкретно и активистки, а не абстрактно и през хленчене за това колко е гаден светът около тях.

Защо избра точно Крис и Руми за разказвачи и преки участници във филма? А сякаш отсъства мнението на повече ученици, учители и директора, например?

            С Крис и Руми работим добре и ефективно в продължение на няколко години по отношение на най-различни проекти. Те положиха много усилия и постоянство да превърнат този проект в реалност. Със сигурност има много хора, чийто гледни точки са важни и техният принос за развитието на Самоков е голям. Шансът обаче да направим този филм възникна именно пред нас и затова и нашите гледни точки станаха център на епизода. Нямаме претенцията да говорим вместо всички хора или единствено нашата позиция да е най-вярна и истинска. Показали сме нашите светове и се постарахме това да стане по възможно най-добрия начин. Колкото повече хора успяват да реализират по този начин идейни проекти, толкова по-пъстър, разнообразен и свободен може да бъде светът около нас. Обмисляме филм, който е изцяло ориентиран около живота на учителите в България. В този искахме да надникнем в домовете на младежите, да покажем техните родители, вълненията около един от важните моменти в средното образование – абитуриентския бал и цялата палитра от емоции около него. Няма как в епизод от 25 минути хем да покажем всичко, хем то да звучи правдоподобно, хем всички важни за образованието социални групи да намерят своето място. Затова приемаме „Влез в час“ като пъзел с ненаредени парченца, който всеки зрител може сам да подреди и допълни. Специално в този филм училището не е водещият център, то се споменава като важна обща част от пътя на двама младежи и техния бивш учител, но не сме се опитвали да го анализираме изцяло. Искаше ни се да поставим акцент върху човешките ситуации и да покажем участниците като личности и характери, а не през техните формални позиции в образованието.

Наистина ли смяташ, че в Самоков средата е негативна, има невярващи в себе си ученици и невярващи в тях учители, както споделяш във филма?

            Не смятам така. В момента живея и работя в София, но определено Самоков е в сърцето ми. Имам много приятели, чувствам се добре приет сред тях и всяка удобна минутка се връщам в града. Беше ми много трудно в началото да разбера манталитета на самоковци, защото в моите приятелски среди се общува по друг начин, говори се по различни теми и темпераментът е много различен. Истината е, че без помощта на колегите от ПГТ Самоков, община Самоков, арт среди, местните медии и неправителствени организации едва ли щяхме да реализираме толкова инициативи и проекти. Посочената по-горе фраза препраща към моето усещане в първите месеци като учител, това не е генерално заключение за реалността в Самоков. Тогава се получи сблъсък на идеали с реалност и осъзнах, че социалната промяна е много бавен и сложен процес. Оказа се, че да работиш добре като учител е изключително трудно и до ден днешен твърдя, че това е една от най-тежките и пренебрегвани професии. Невярващи в себе си учители и ученици има не само в Самоков. Мисля, че такива ще се видят във всяко едно училище в България, защото образованието е загубило смисъл за твърде много хора в момента.

Каква трябва да е височината на летвата, когато си учител?

            Такава, каквато и той не е вярвал, че може да прескочи. Всъщност тук става дума за така наречения „стъклен похлупак на възможностите“. Ако не вярваш, че можеш да се справиш с нещо, шансът да се справиш е минимален, тоест сам си поставяш граници. Важно е посланието, което предаваш на човека до теб. Ако демонстрираш отвореност, ако поощряваш, вярваш във възможностите на всеки един млад човек, то шансът той да се мотивира е значително по-голям. Важно е да се опитва, да се търси алтернатива, да не се плашиш от неуспеха и грешката, защото те очертават посоката на научаване на нови неща. Живеем в много разнообразен и динамичен свят и това, което би следвало да предаваме на по-младите хора е гъвкавост и екипност, а не рецепти за живота и успеха. Дразним се, че те не работят и не правят нещата като нас, но нашите формули не могат толкова лесно и директно да бъдат приложени в лабораторията на техните животи. Все повече се оказваме в ситуацията да не сме авторитети и това ни плаши, а няма нищо лошо в това да сме сподвижници, съотборници, съмишленици, хора с различни качества, но от един екип. Една от най-често срещаните сред българските учители фрази по отношение на учениците е: „Остави ги – те не могат да мислят. Те толкова си могат, ограничени са“. Делим учениците на първа и втора категория, това означава да поставяме ниско летвата.

Има ли го това разделение на голям-малък град? Наистина ли са „невидими” младите от малките градове?

            Не съществува разделение на голям и малък град, а на София и други населени места. Това се вижда най-ясно по медиите, просто сравнете колко новини и кадри се показват от столицата и от други градове и села и ще разберете за какво иде реч. Освен това, медиите работят „на парче“ и нямат цялостен хоризонт и обществена визия. Те се справят много успешно в това да говорят единствено за политика, икономика, спорт, скандали и шоу и много рядко показват социалните светове (именно като светове) на България в дълбочина. Нашето общество става все по-разнообразно и плуралистично и ако изгубим фокуса, губим възможността да създадем позитивен проект за собствените си животи, за семействата, за квартала, който обитаваме, за града си и за страната си. Младите хора като цяло са „невидими“ в медийното пространство. Те нямат трибуна и не говорят, ако се появяват по телевизии и вестници за тях говорим ние възрастните. Затова започнахме да снимаме и документална поредица, центрирана около младите хора от малките населени места, така че те да са основните герои.

С какво чувство си тръгна от нашия град?

С нетърпение да се върна отново.