Официалната представа за Белгия е, че това е страна географски и културно на кръстопътя на Европа и в продължение на последните 2000 години е била свидетел на непрестанни приливи и отливи на различни раси и култури. Вследствие на това в Белгия са се претопили келтската, римската и германската култура, а по-късно се е добавило влиянието на Франция, Нидерландия, Испания и Австрия.
Страната се намира на културната граница между германска и романска Европа. В резултат на това е лингвистично и културно разделена. В нея се говорят два основни езика — нидерландски (често наричан и фламандски) във Фландрия на север и френски във Валония на юг. В източните райони има официално признато малцинство, говорещо немски език, а столицата Столичен регион Брюксел официално е двуезична. Това езиково разнообразие, което често води до политически конфликти, е оставило своя отпечатък в сложните институции и политическа история на Белгия.
Всички ние се водим от различни мотиви за постъпките си. Така е и с решението за заминаване извън страната. Може да ни се струва прозаично, но е така.
Цветанка Фандъкова преживява истински шок, в момента, в който се озовава в Белгия. Заедно със съпруга си заминават там преди 5 години. Какво се случва там с тях, вижте по-надолу…
„Щом като сега ви пиша, реших съвсем откровено да разкажа какво представлява Белгия, макар че някои ще се разочароват. Аз съм заклета националистка и има неща, които адски намразих в Белгия“
Първоначално намерението да заминат е взето заради ипотечен кредит на жилището, в което живеят. Те решават, че в чужбина по-бързо ще го погасят. Първите две години прекарват в Брюксел. За този период от живота си, нашата героиня казва, че е най-страшният в живота й. „В България бях една самостоятелна личност, която се справя сама с всичко, но тук се наложи да стана това, което не съм“. Тя смело разчупва мита, че българите се обичат да си помагат в общата си емигрантска съдба.
Още с кацането на летището остава поразена от драстичната разлика между България и Белгия. „В Брюксел е красиво, ако си турист, но ако живееш там, за теб се превръща в затвор“. Странни за нея се оказват еднаквите високи сгради, еднаквите улици и къщи – ако не познаваш града, шансът да се загубиш е огромен. Цял месец тя се вози с метрото из огромния град, докато го опознае.
Голяма пречка за адаптацията й се оказва езикът – „Дойдох тук без да знам никакъв език, но домъкнах със себе си учебници и сега си благодаря заради предвидливостта си!“. Нейният съпруг говори свободно турски, а там турскоговорящите много лесно и бързо се ориентират в обстановката.
Колко е различен светът!
Разликата в неговото възприемане е резултат от събирането на различните националности на едно място. Българските и турски кафенета са точките, в които най-лесно можеш да намериш работа. Посещавайки ги, срещаш съответните хора. Проблемът е, че там има само мъже…
„На мен като християнка това не ми направи впечатление. Отивах в кафетата, опитвах се да се сприятеля със сервитьорките, но това се изтълкува съвсем зле и проблемите не закъсняха“. С други думи, Цветанка преживява класически културен шок. „Навсякъде гледаш негри, мароканци, цигани и турци, няма какво да си кажеш с тях“. Изолацията я поставя вкъщи пред българската телевия, която я успокоява. Системата на живот там кара хората да разпределят времето си, всичко се планира предварително и за него се организират срещи.
Българите в Белгия
„Тук в Белгия няма много етнически българи, повечето са цигани и турци“.
Това, което ни разказва Цветанка е една оголена действителност без грим. Жестока, но реална. След това описание вероятно никой няма да се чуди защо споменаването на думата „Българин“ в Европа се тълкува двояко.
„Циганите тук правят какво ли не…мъжете си намират работа по строителството, но не работят добре. Събират желязо, занимават се с кражби, сводничество, ужас! А жените.. понякога казват, че чистят къщите, но нали разбирате за какво чистене става дума? Извършват секс услуги за по 20-30 евро. Вечер обикалят кафенетата и търсят клиенти. Улицата на проститутките в Брюксел се намира на „Gare De Nord“, т.нар. джамове, където проституират българките от Сливен. Е, каква българска общност да има в Брюксел?“
Изключение от описаното по-горе, според нея, са нашенците от посолството и едно училище в UKLE.
Навлизайки по-дълбоко в спецификата на емигранството в Белгия, Цветанка разказва за някои аспекти на имитацията или казано с други думи честата употреба на лъжите.
„Аз съм на 46 години, но колкото лъжа срещнах тук, толкова не съм виждала през живота си. Тук няма да намериш българин, който да ти каже истината. Никой на никого не помага, в Брюксел нямах нито една приятелка“.
Съдбата обаче не е толкова жестока към нея, защото я среща с две жени, които се превръщат в нейни духовни опори. С тяхна помощ успява да премине през ада на самотата и на неразбирането. „Едната се казва Петя, тя е преподавателка, а другата е Диди. И двете са зодия Дева. Благодарение на тях се спасих от тотален срив и полудяване“.
Много от нашите сънародници живеят нелегално в Белгия и това ги смазва.
В търсене на истинския дом
„Фламандска Белгия се нарича още Фландрия, а аз живея в най-фашистката част, наречена Лимбург в град Беринген. Тук е коренно различно в сравнение с френската част, навсякъде е осеяно с красиви ниски къщи, с задължителни градинки. Има чисти улици и стълбове с цветя“.
Белгийците са мил и разбран народ, винаги са готови да окажат помощ и са изключително любезни. Поздравяват и даряват с усмивка дори и непознати, но Цветанка разказва, че са много по-различни от нас, българите. По-студени и в плен на един безапелационен ред – никакви изключения и нарушения. Организирани и дисциплинирани, те планират до минутата всеки свой ден. Неминуемото сравнение с нас ги определя като странни, но не и като мързеливи. Разбира се, тази нация има други обичаи, а тяхната кулинарна идеология за нас, може би е неразбираема. „Повечето не умеят да си сготвят. За всяко нещо се налага да прибягват до услугите на други хора“.
