Историята на българско село върви като че ли от градация към спад. Като предпочитана форма на живеене преди време, сега то е застрашено от изчезване. Причините за това са много и най- различни. България смело се е засилила към урбанизация, толкова смело, че рискува селата почти напълно да влязат в историята. Толкова урбанизирани ще сме, че няма да има нито един човек, който да може с гордост да нарече себе си селянин!
На територията на самоковска община има 24 села. От тях, следвайки последното преброяване, 12 са на границата под 350 души.
Данни за броя на населението в самоковския край има от 1831 година, когато жителите са били над 12 000. Второ преброяване датира от 1866 година. Като цяло градът и селата непрекъснато са се увеличавали. По- различно става положението в наши дни. За 2011 година родените деца за 351, а починалите 344.
Застаряващото население и бягството на младите
Как да не ти е жал за баба Цена, примерно, която е зарязала къщичката и градинката с черешовото дърво на село и е дошла да живее при внуците, защото нагли крадци на няколко пъти вече са разбивали дома й. Няма как да не я съжалиш, а още по-малко да я нахокаш. Или другият сценарий- възрастните хора все по- трудно успяват да се справят с всекидневните си задължения, което принуждава младите да ги завлекат в града. Историята прилича на отрязано от корена си дърво. Свикнали сме да ходим на село при баба и дядо, други фигури там не се срещат. Младите хора масово напускат селата, за да се препитават в градовете. В нашата община има села, в които тази картина е често виждана. На местата, където едно време са били училища сега има полуразбити , изоставени сгради, някои продадени, други оставени на произвола на съдбата. Да не говорим, че и без това запуснатите села, транспортът е голям проблем. И като разписание, и като цени.
Нашето село не може да роди и аномалии, защото селското общество остава затворено. Там можем да говорим само за автентичната култура от едно време. Новото трудно си пробива път, защото няма естествени носители. Не можем да кажем, че те са на границата на времето, защото нашият регион се води сред развитите за стандарта на Югозападна България.
Бягството на младите е съвсем по разбираеми причини – искат да работят, а в селото няма какво, искат да учат, а в селото няма къде, искат да имат достъп до качествена здравна помощ, a големи болници и квалифицирани лекари има, нормално, само в големите градове, където те могат да помагат на най-много хора. Интелигентните, активните и амбициозните хора отиват там, където са университетите, библиотеките, театрите, интернет, където е икономическият живот, възможностите за развитие, големият пазар – и всичко това просто не може да съществува на село, а само там, където има големи струпвания от хора – в града.
Откакто дружно се отрекохме от него, пустеещите територии правят фрапиращо впечатление. След 1989 година колективната земя се връща на нейните собственици, пръсната между много наследници. Това е една от основните причини земята да не може да се обработва от по- крупни предприемачи. Всъщност тя не се обработва и от собствениците си, защото не носи печалба, а изисква много труд. Разбира се не добавяме в това число посегателствата върху реколтата. Не се срещат и по- малки лични стопанства, за което според едните вина носят младите- защото не им се работи, а според другите виновна е Държавата, защото не осигурява средства за развитието на селското стопанство. Следователно имаме само обвинително насочени пръсти, без реален резултат.
В белите държави конкурентноспособна фермерската продукция не се произвежда от Белчо и Сивушка, а от високотехнологични комбайни. Няма как да върнем развитието на страната си назад, но поне можем да опитаме да спрем тоталната незаинтересованост към труда.
Проблемите, свързани с опазването на частната собственост по селата остават актуални и до днес. Кражбите в самоковските села зачестяват предимно в селата с по- малко население, в къщите и вилите, които не се обитават целогодишно и са неохраняеми. Такива села са Ковачевци, Рельово, Поповяне.
Най-привлекателни за крадците са медните и оловни предмети. Случаите на оскверняване на гробищни паркове не са рядкост. Привлекателната покъщнина също не остава незасегната. А не са изключение и кражбите от магазини и офиси. За съжаление възрастовата група на злодеятелите е изключително широка. Срещат се много деца- джебчии, които са добре инструктирани от по-възрастните им наставници. Голяма част от нарушителите на закона и обществения ред са от ромски произход, но те далеч не са единствените.
Един от пиковите периоди на кражби от частна собственост е пролетта. Но част от тези кражби излизат наяве, когато собствениците се връщат в имотите си и установяват липси, въпреки че набезите са извършени през зимните месеци. Лятото престъпността намаляват поради по-голямото присъствие на хора от градовете, които се стичат в селата.
Селата по избори
Дойде ли време за избори, погледите се обръщат към селата като към спасителен лъч. Идват политиците и почват да обещават, почват да говорят и анализират, а както казват самите жители накрая „Писна ни да ни лъжат!”. Срещи, срещи и пак срещи до изборния ден, когато страстите отново затихват и животът потича в познатото си русло. Живеем в 21 век, а някои Самоковски села все още нямат канализация. Обещанията имат една и съща социална орбита, същото важи и за условията на инфраструктурния модел. Познатото „няма пари” звучи като мантра и никого не изненадва. В последно време свикнахме да се оправдаваме с кризата, макар реално никога да не сме излизали от нея. Не искам да казвам, че това е кауза пердута- има кметове, които много съвестно си вършат работата. И тя се оценява от тези, които виждат какви усилия се хвърлят.
Изключенията
Самоковските села са живописни и пълни със спокойствие. Много от хората са убедени, че българското село е пазител на най-добрите традиции на народа ни, че селските хора са солта на земята, пазители на моралните устои. Раят е слезнал на земята- лятно време, пеперуди, светулки… чудеса. От целия неблагоприятен пейзаж все пак можем да извадим няколко изключения- Бели Искър, Белчин, Широки дол, Радуил, Говедарци. Тези села са живи- в тях кипи живот, задържали са, доколкото могат, младите си хора и се стремят да оцеляват.
Защо не можеш да ме върнеш на село?
Хората днес свикнаха да получават нещата наготово. Изгубили сме връзката си със земята, с труда въобще- може да се каже, че нямаме никакво отношение към него. Как да отидеш да живееш на село като там няма дискотека, няма ресторант, няма кино, няма кафе. Местата, така привлекателни за младите. Не можеш да ме върнеш на село, защото там трябва да работя, но не на бюро и не до 17.00 часа.
Не можеш и защото аз съм човекът с амбициите, човекът, който иска да покори света и да стане негов гражданин. Но аз съм и човекът, който се опитва да избяга от корените си.
