За теб Самоков означава?…. Интервю с Бойко Хаджийски

 Казвам се Бойко Хаджийски. Роден съм на 01.02.1974 г. в Самоков. През 1992 г. завърших Реална гимназия „К. Фотинов” в града, а през 1997 г. – СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „Право”. В Министерството на външните работи започнах работа през 2000 г. в дирекция „Правна”. През периода 2005 – 2007 г. бях ръководител на Консулството на България в гр. Поти, Грузия, а от януари 2011 г. досега съм консул в Посолството на България в Братислава, Словакия. Семеен, с две дъщери – Изабела и Валерия. Хоби – четене на художествена литература.

Как започна кариерата ти и
после се стигна дотам, че да
заминеш?

  Първата ми месторабота всъщност беше Областната администрация на София град, откъдето запазих много добри спомени и приятелства, които продължават и до днес. Ръководството ценеше и уважаваше мнението на юристите, въпреки, че всички бяхме много, много млади. Един ден видях обява в централен ежедневник, че Министерството на външните работи търси юристи и икономисти за отдела, който ще се занимава с имотите в чужбина. Без да се притеснявам, подадох документи и се явих на конкурса. Получих покана да започна на срочен договор в дирекция „Правна” и я приех. До заминаването ми като консул в Грузия през 2005 г. се явявах по дела в съда и участвах под различна форма в създаването на нормативната база в страната. Как заминах за чужбина ? Подадох молба и беше преценено, че мога да се справя в тежките условия, най-вече битови, в които тогава работеше Консулството ни в Поти. Престраших се и заминах, за което не съжалявам нито за миг. Там се роди и малката ми дъщеря Валерия.

Каква е конкуренцията
навън и как оцелява един
българин?

  Българинът е издръжлив и жилав, свикнал е на малко и е, общо взето, непретенциозен. Това го прави приспособим към почти всякакви житейски условия. Аз лично не съм имал ситуации, в които оцеляването ми да е висяло на косъм, с изключение на 5 юли 2003 г., когато на един рокконцерт в Москва две чеченки се самовзривиха, опитвайки се да се врежат сред тълпата от хора. За съжаление, май оцеляването трайно се превърна в начин на живот за преобладаващата част от българите. Това е тъжно и обрича поколения напред да живеят без ясна перспектива.  

Чувстваше ли се изгубен в
голямата чужбина?

  Когато за първи път излязох в чужбина, вече бях чел „Бай Ганьо” и знаех какво не трябва да правя. Интересувах се много от география и мислено вече бях ходил там, където после имах шанса да отида. Благодарение на работата ми в Министерството на външните работи ми се удаде да посетя много интересни държави като Иран, Катар, Йордания, Конго. Не мога да кажа, че някъде съм изпитвал силен културен шок или съм се чувствал изгубен. Където и да съм бил, съм се стремял внимателно да наблюдавам хората и да изучавам поведението им. Вярно е, че хората по света имат различни традиции, обичаи и езици, но когато си добронамерен и проявяваш уважение към тях, ледовете се топят бързо. На всички тези места съм оставил приятели, с които и до днес сме в контакт.

Разкажи ни за
предизвикателствата на твоята работа.

  Най-трудният въпрос досега. Най-голямото предизвикателство в моята работа, свързана с всекидневен контакт с хора, които търсят съдействие, имат оплакване или пък са изпаднали в беда, е да запазиш своето хладнокръвие и да го предадеш на човека отсреща. Когато някой българин в чужбина стигне дотам, че да търси помощ от консула, обикновено той е в ситуация, която е надхвърлила предела на емоционалните му сили. Ако и консула се поддаде на тези емоции, опасността да не види решението на проблема е много висока. Задължително е да успокоиш човека, ако трябва – и да го респектираш. Имах случай на човек, изгубен в 2 ч. през нощта в непозната гора, при силен дъжд и изключен мобилен телефон. Контактувахме само с близките му в България. В такива изключителни ситуации, при които животът на някого е на косъм и практически зависи от теб, се налага да забравиш за себе си, да се освободиш от емоциите, да действаш точно и в същото време да накараш другите да се чувстват спокойни и уверени. Това разрежда напрежението и улеснява работата.

С какво са съизмерими
успехите ти и въобще чувстваш
ли се успял?

  Измервам успехите си чрез усмивките и благодарностите на тези, които са идвали при мен за съдействие. За Коледа и Нова година винаги получавам много съобщения и имейли от такива хора. В тази връзка мога да кажа, че се чувствам успял. Иначе в житейски аспект, ако това е подтекстът на въпроса, се чувствам не толкова „успял”, колкото „намерил своето място” човек. Все още се считам за млад човек и съм сигурен, че най-силната част от живота ми е пред мен.

Какво, според теб, прави българите
„лошите деца” на Европа?

  Такава оценка ми се струва пресилена. Ние не сме нито най-добрата, нито най-лошата нация на света. На фона на Европа изглеждаме малко хаотични, все още комплексирани и доста недисциплинирани, но това не е повод да си лепваме сами етикета „лоши деца”. Все пак малко повече уважение към законите, които сами създаваме, няма да е излишно. На всяко ниво.

За теб Самоков означава?

  Голямата ми болка. Чист въздух, чиста вода. Приятели. Тук съм се родил, тук съм живял винаги и тук смятам да продължа да живея. В същото време – мизерия, самозалъгване, празни надежди.

Защо си толкова непримирим
към властта на местно ниво?

  Както казах, смятам да продължа да живея и занапред в Самоков. Това ме кара да не съм безразличен към начина, по който общината се управлява. Общината страда от тежките заболявания на клиентелизма и непотизма (на български – шуробаджанащина) и не се вижда лек за тях, но най-силно ме дразни високомерното отношение на всичи управлявали Самоков през последните 20 години към хората. Чашата на търпението ми преля с решението за ново огромно депо между Самоков и Драгушиново и най-вече от това, че Общината много агресивно го защити. От друга страна настоящият кмет, с когото сме почти връстници, все още се ползва с моето уважение. За мен той е един рицар-джедай, минал на Тъмната страна, един Анакин Скайуокър, превърнал се временно в Дарт Вейдър. Аз вярвам обаче, че рицарското в него ще надделее и той ще се върне там, където му е мястото. Знам, че някои ме смятат за краен в критиките, но самоковското общество има нужда точно от това – от един алармен звънец, за да се събуди и да започне гласно да изразява това, което се говори само вкъщи и пред приятели. Между другото, това е в интерес и на управниците и те трябва да го стимулират.