ямам търпение да опиша тази Нова година в Македония. Изчаках малко с надеждата да ми премине възбудата и разочарованието, че всичко свърши толкова неусетно и ето ме пак в делника – за кой ли път.
Припомням си за езерото, белите къщи с калдаръмените стръмни улички, които приличат на тези в Мелник, празнично осветения център. Църквите и манастирите се състезават да те изненадват с броя и разнообразието си. Хълмът е увенчан с руините на Охридската крепост, чиито първи поселници изкачили с мъка и отривайки чело с длан, възкликнали: “Ох, рид!!!”, няма как да не ме побият тръпки, а спомените продължават да нахлуват отново и отново…
На 30 декември в 5.00 часа автобусът ни благополучно потегли от Самоков за София, където качихме още туристи от Враца, Варна и други градове и се насочихме към границата ни с Македония. Трябваше малко време, хората да се отпуснат и заговорят помежду си. За разтопяване на ледовете, агенцията – организатор беше подготвила вкусни плодови бонбони, картички с пожелания за настъпващата 2013 година, новогодишни късмети и томбола със закачливи подаръчета.
Пътят беше дълъг, за повечето туристи непознат (от Гюешево нататък) и крайно предизвикателен. Групата имаше две основни притеснения – как ще ни посрещнат и приемат македонците – такива, каквито сме и какво като цяло ни очаква по време на престоя в страната.
След кратките притеснения и прекосяването на границата, най-сетне “стъпихме” върху македонски асфалт и се отправихме към Крива Паланка. Първото впечатление от пътя – планински, тесен и с много завои. През цялото време екипът на агенцията беше много разговорлив и отговаряше охотно на въпросите на всички относно местата и градовете, през които преминавахме.
От Куманово поехме към Скопие по магистрала и я изоставихме едва при Гостивар. Спирахме само на пропусквателните вратички /патарини/ за плащане на магистрална такса.
В Охрид пристигнахме в ранния следобяд –14 часа местно време /българско 15.00/. На входа на града, до табела указваща, че той е под защитата на ЮНЕСКО, ни очакваше чаровният местен екскурзовод– Руми Панайотова – една българка от Шумен, която вече 15 години живее и работи в слънчевия македонски град. И слънце ни посрещна, и температура от 12 градуса, доста необичайно за нас в края на месец декември.
Охрид прилича малко на Стария Пловдив…, но още първото впечатление беше за по-чисти и тесни улички, повече и по-екзотична растителност, отколкото в града на тепетата. Моят охридски сън започна в този ранен следобед на 30 декември. Два дни, изпълнени с легенди, мистика, красота, доброта, творчество и един постоянен летеж на духа, сякаш е онази волна пеперуда от съня на Конфуций. Ако някога ме попитат, дали ми се е сбъднала мечта в този живот, вече знам как ще отговоря – “Да, сбъдна се, в Охрид!”
Пред погледа ни се откри Охридското езеро! Вълшебно море сред планински гърбици, малки корабчета, лодки, рибарски шлюпки се полюшват до каменния кей…..В първите няколко минути си като под хипноза.
Нашият гид из старините на града – Руми, не ни остави цели два часа. Брюнетка, средна на ръст, жизнена, усмихната и готова да отговори на всеки наш въпрос. Руми притежава дарбата да увлича с разказа си.
Гласът й възкресяваше хора от преди векове, техните съдби ставаха за кратко наши. Любови, изневери, стремежи и падения. Така развалините добиваха плът и кръв.
Нагоре и все нагоре ни водеше автобусът към охридската цитадела – Самуиловата крепост. Или по-точно Горната порта на твърдината от III век пр. н. е., наричана тогава Лихнид. Първият обект беше Античният театър. Той е древногръцки театър от елинистичния период, построен вероятно около III век .пр.н.е. Използван е за театрални представления, а през II век пр.н.е е бил преустроен от римляните в арена за гладиаторски битки. Клетките за животните са били изградени непосредствено до обграждащите го стени.
Античният театър се намира в близост до Горна порта, в старата част на Охрид. Първоначално проектиран с над 4500 места, амфитеатърът е реконструиран през 2002 г. и сега е с капацитет 1700 места. Днес, в магическата атмосфера на този древен театър, се провежда Охридския летен фестивал.
И разбира се следваше крепостта – почти всички успяха да се покачат на крепостната кула и стената, опасвала древния град в протежение на 3 километра, като го правела недостъпен по суша от запад, север и изток. А от юг го пазело езерото. Днес руините на крепостта едва се различават по насечения гръб на рида, опръскан с керемидените покриви и белите стени на къщите.
Спуснахме се към църковниия комплекс ‘’Св. Климент Охридски’’ (‘’Св. Богородица Перивлепта’’). В него под формата на кръст са изградени през вековете три църкви. Тук са пренасяни и крити много от иконите и книгите на преправяните на джамии или разрушени църкви. Там се намира и една от най-старите архиепископски библиотеки на Балканите.
После маршрутът ни се връщаше към брега, по панорамна алея-стълбище и се снижаваше до сребристите пръски на езерните вълни, стигайки вдадения навътре нос на хълма, върху който кокетно се издига църквата Св. Иван Богослов – Канео. Охранявана от копията на кипарисите, тя се надвесва над стръмните скали, в чиито ниши древните рибари от селището Канео са търсили завет, за да построят хижите си. В двора й има малък бял бюст-паметник на македонски писател, който се срещал тайно в черквата с любимата си.
Минаваме по моста на желанията и се озоваваме в центъра. Цялата крайбрежна ивица беше обляна от светлина, закачливи цветни лампички под различни фигурки грабнаха погледа ми и повече от половин час не можах да се наситя на тази звездна феерия.
Изпълнени с емоции и повишен адреналин, беше крайно време да потегляме към хотела, намиращ се на около 15 километра от Охрид, близо до града на поетите – Струга. Лъчезарната ни водачка, в стремежа си да ни покаже 101% от всички околни красоти, реши да ни преведе с автобуса през една от главните улици на град Струга.
Оказа се, че както и у нас, така и в Македония, всеки си спира, където и както си поиска. За автобуса обаче се яви страхотен проблем – ами сега накъде, след като едно лъскаво возило с бевърхилски номер беше паркирано почти на средата на улицата. Нашето спиране по тази причина се оказа цяло шоу за местни ромски момченца, които не спряха да снимат с джиесемите си, да ни танцуват пред автобуса и да ни махат, ухилени до уши.
Фоайето на хотел “Бисер” ни посрещна студено, но след основен ремонт, празнично украсено и с усмихнат до уши рецепционист, който задоволи всичките ни прищевки. Настанени във великолепни стаи с изглед към Охридската перла – езерото, изкъпани и отпочинали, вечеряхме в ресторанта с новите си охридски приятели – Руми Панайотова, съпругът й Йован и чаровните им деца – Анна и Никола. Около полунощ, доволни се прибрахме в стаите си за заслужена почивка.
На следващия ден, Нова година, след закуската на групата, някъде към 10.30 потеглихме за манастира ‘’Свети Наум’’, който се намира на около 30 км. от Охрид. Не пропуснахме обаче преди това да си направим снимки при река Църни Дрим и то точно на мястото, където тя изтича от Охридското езеро. В автобуса Руми ни запозна с живота и делото на местните братя Миладинови и ни прочете стихотворението на Константин Миладинов – ‘’Тъга по юга’’, което докосна сърцата на много от туристите и напълни очите им със сълзи……
Преди да се отправим окончателно към Светата обител, по предложение на водачката ни, направихме кратки фотопаузи на още две места – Билянините извори и Музеят на вода.
Легендата разказва, че Биляна и цар Самуил се срещнали в градината край изворите. Съпругата на Самуил – гъркинята Агата, разбрала за любовта между двамата и пратила свой човек да прониже Биляна със стрела, която я парализирала. Девойката не искала любимият й да я вижда в този безпомощен вид и се скрила в една пещера. Но любовта на Самуил била толкова голяма, че след дълго търсене я открил и когато я видял в пещерата сълзите му закапали в езерото. Затова пъстървата в Охридското езеро има специфични точици.
Музеят на водата е разположен на южното крайбрежие на Охридското езеро, полуостров „Градище” в Залива на костите и се прострира на площ от около 8500m2. Праисторическото селище е туристическа атракция, представляваща дървени наколни жилища от желязната и бронзовата ера.Дъбовите пилони са добити от района на Охридското езеро и импрегнирани (облагородени).
И ето ти изненада за туристите от Самоков – на Музея на водата съзряхме друг самоковски автобус със софийска група. Скачаме от нашето возило и почти в глас поздравяваме съгражданина си – водача на автобуса. Не знам дали не ни разпозна или нещо и него го бе обхванала магията на езерото, но доста сигурен в себе си ни отговори – ‘’Здраво, здраво, како сте?’’ – голям смях падна
След музея шосето следва левия бряг на езерото и води до манастира и малко зад него, където е параклисът Св Петка и веднага след това – Албанската граница. През селата Горица, Лагадин, Пештани, Тръпейца, стигнахме светата обител, минавайки по малък мост над устието на река с вид на Ропотамо и бистри води, вероятно идващи от Преспанското езеро. През този ден слънцето притичваше по небето, а лъчите му подскачаха по езерото и близките ридове. По голите албански хребети в далечината отсреща пълзяха сиви пушеци и мъгли, сякаш там се отразяваше пейзаж от друга планета.
През IX век Свети Наум ученикът на Св. Св. Кирил и Методий построява църквата “Свети Архангели”, но тя в последствие е разрушена от турците. През вековете манастирът върху руините на Наумовата църква е граден и дострояван нееднократно. Тъмнозелените кипариси обграждаха стената и входа на манастира, над който имаше фрезка на орач, вероятно Св. Наум. Още преди да стигнем портата, през ниската желязна оградка върху покривите на манастира забелязах… пауни! Живи, свободно разхождащи се из двора пауни! Не знам какво по-неочаквано от това присъствие можеше да има точно тук. Каква беше символиката и произхода на красивите птици в манастира не успях да разбера, ала пъстрите им тела на фона на каменните зидове и керемидените покриви, създаваха митологичен вид на мястото. Те шумоляха из клоните на вековните дървета и разцъфваха с ветрилата на опашките в сивотата на облачния предобед.
След поклонението пред гроба на Свети Наум всички се втурнаха да правят снимки. Потегляме отново към Охрид, за да видим за последен път вечерните светлини на този град. Руми се раздели с групата ни, изпрати поздрави на България, което навя тъга у част от нас и за втори път през този ден напълни очите ни със сълзи и се отправи със семейството си към мястото им за купон тази вечер. Време беше и ние да се отправим за така очакваната новогодишна вечеря.
А последната беше наистина невероятна, обилно полята с бяло и червено вино и почетена с танци на народите. Вечерта събра в един ресторант българи, турци и македонци. Но това превърна купона в неповторим – различни националности, различни танцови умения. Поздравите от българската група за турската валяха непрекъснато, кой казва, че двата народа не се обичаме и защо е нужно да бъде така?
Цяло щастие беше да посрещнем два пъти Нова година – два пъти поводи за тържествени тостове, заря, духова музика и още, и още и още. Купонът за част от нашата група започна в 20:00 часа на 31.12.2102 и завърши подобаващо на 01.01.2013 около 10:30 часа по простата причина, че се налагаше за тръгнем за България в 11.00.
Пред хотела ни очакваха огньове, жива музика, наденички на жар и греяно вино, е как да си тръгне човек преди да е изпразнувал и Василица!
С голямо нежелание напуснахме стаите си, качихме се в автобуса и тихомълком потеглихме към родината.
На възвишението Стражите, преди град Гостивар, опитахме най – големите и най – вкусни мекици в живота си! А стойността им бе само левче!
От Скопие потегляме към Самоков. Почти полунощ е, и вече сме си в родните домове, приказката свърши…от нас зависи да напишем нейното продължение.
