Студ – бяла, красива, неповторима зима. Само една зимна сутрин може да бъде красива – това е първата студена утрин с тазгодишния сняг. Белият сняг е завил земята с пухкаво одеяло, дръвчетата със замръзналите клони, полюшвани от вятъра, сякаш се кланят на минувачите, а по прозорците, цяла нощ най-добрият художник е рисувал с ледени кристали. И всеки човек вижда тази красота. В този ден никой не бърза да се настани около топлия огън, всички се любуват на прекрасното творение на майката природа, завладени от снежната магия.
На другия ден обаче благословиите ще се превърнат в проклятия, хората няма да оглеждат около себе си и няма да търсят вчерашната красотата и защото е по-лесно, всички ще намразят студа, който ни дава толкова много.
В нашия град обаче има един възрастен човек, който всеки ден стои в градината до голите замръзнали дървета, без да обръща внимание на студа. В първия ден на никогoне му прави впечатление, защото всички са щастливи, захласнати по красотата. Тогава той не се различава от останалите, вдругите дни често му се налага да отговаря на един и същи въпрос -какво прави там в това време. И всеки път отговорът му е един и същ „помагам на красотата.” Минувачите отминават, мислейки го за луд, абсолютно убедени, че там няма никаква красота. Човекът стои, съзерцава и чака моментът, в който из под оголените дървеса, от ледената земя ще се е появява животът, красотата и той ще бъде техният ценител, той ще бъде техният смисъл. Едно малко цвете, ще се роди от скованата от студ земя,за да докаже за пореден път силата си. Това малко цветенце ще даде нова надежда на бедния старец, който копнее да види прераждането на чистотата в лицето на кокичето, която му напомня за неговото собствено преражданеи надеждата, скрити в скованата земя.
Този старец е моят дядо и е един от малкото, които виждат красотата навсякъде. Това е една от историите, които вечер разказваше на мен.
Когато самият той бил дете, любимият му сезон бил лятото, като на всички малчугани, които обичат слънцето и веселите игри край водата. Но една година се разболял, цяло лято лежал, без да може да се наслади на веселите игри, а когато дошла есента гледал само през прозореца падащите листа. След нея дошла и зимата, студът сковал всичко навън и той се радвал, че не трябва да излиза. Много лекари се изредили да го съветват, нищо и никой не помогнал. Чул неговият дядо, че високо в планината живее един мъдрец и решил да се допита до него. Мъдрецът, без да се замисли, казал, че момчето трябва да обикаля двора и градината в студа. Никой не повярвал, но друга надежда нямало, това била последната искрица. Майка му го изнасяла и го оставяла на едно столче в градината, тъй като вече му било трудно и да ходи. Така стояло момчето по час навън и понеже не можело нищо да прави, не му оставало друго освен да мисли и да изследва тайните на живота. Гледал как пухкавото одеяло е повило всичко дори големите, оголени клони на дървесата. Един ден обаче забелязал нещо различно да подава главичка над одеялото. Това било една малко цветенце, тогава дядо разбрал, че щом нежното, малко кокиче може да победи студа, той също може да победи студенината в краката си. Така започнал постепенно да опитва да се изправя от стола и да прави по няколко малки крачки. След известно време започнал да се чувства по-добре и постепенно, с много воля, се оправил.
За благодарност дядото се качил при мъдреца с цяла чанта армагани, а той му разкрил тайната, че не той, а студът е спасил детето, защото той е лекът за всички болести, той пречиства земята. В скованата от студ земя умират всички болести и злоба, в това време оцелява топлите човешки взаимоотношения. След зимата всичко се ражда, пречистено и още по-красиво за нов живот. Така ми каза дядо и аз му вярвам.
Когато обикнал толкова много студа, той търсил и други негови добродетели, за да може един ден да покаже на всички с много доказателства неговата изящност. Първоначално бил сляп за красотата, но постепенно се научил да я разпознава. Търсил много, открил красотата на кланящите се замръзнали дръвчета, на кристалните картини върху прозорците, но не били достатъчни. Така един ден, когато студът се опитвал да си тръгне, той съзрял отново малкото кокиче, пораснало от ледената почва. Склонило глава надолу, то сякаш се кланя на земята, която му е дала живот, не е като всички останали цветя отправили поглед нагоре към слънцето. Той видял едно красиво цвете „родено” от скована земя, това кокиче му върнало надеждата, че и в най-неблагоприятните условия красотата остава жива, а дори след всеки преживян „студ” става все по- прелестна. Животът е тайнство, красотата е навсякъде.
Сега може би се питате, защо дядо продължил да стои при кокичето в годините. А забелязали ли сте колко кокичета има в градините? В много от тях те вече се загубиха и никога няма да се родят за нов живот. Затова дядо чака всяка година появата на кокичето,това е приел това за свой смисъл в живота. Той трябва да помогне на кокичето, както то е помогнало на него. Но след всичките си опити да покаже на останалите красотата и мощта на студа и зимата, той останал неразбран от всички, никой не му обръщал внимание и той останал сам. Само малкото цветенце му давало надежда да продължи, щом то-крехкото, беззащитното побеждава студенината, може би някога и той ще успее да победи студенината залегнала у хората. Но неговата мисия е много по-трудна, защото човешката студенина не пречиства, не прави нещата по-красиви, а убива чувствата и душите. Точно затова той до края на живота си всяка година ще чака своя „другар”, който му напомня за спечеления живот и за това, че нищо не е свършило дори да изглежда така, че във всяко ледче има топлинка, на която и е достатъчна една малка искрица. До края на живота си той ще опитва да даде искрица на всички студени души, за да се преродят за нов живот. И надеждата, че това е възможно му дава кокичето и той стои до него, за да не я загуби, за да не се превърне в един от студените човеци.
