Селата от самоковско в началото на 20 век – Ярлово

Ярлово

 Името на селото е турска дума. Състои се от две части: „Яр” и „ово”, с частицата между тех „л”. То значи поле на върлини, падини, пропасти, защото там се добивала железна и златна руда, та местността се озъбвала от плавенето. Названието на селото сведочи, че то е заселено тук в турско време, а не по-рано. Впрочем то било проснато по околните баири, а сетне се сбрало на това място от турските зоюми и издевателства. Някогашните землища и сега са притежание са стари родове, където им съ кошарите, с ливади, пасбища и гори наоколо. Така Петреви владеят местността „Смилето”; Палакарчевци – „Петрузо”; Орловци – „Ушако”; Пръндаците – „Калугера”; Петелковци – „Ушако”; Бащевци – „Рошако”; Пиралковци – „Коричко”; Поповци – „Енчевица”; Шаламановци – „Острица”; Тодоровци – „Бораница”; Геровци – „Търлата” и пр.
Днешното Ярлово е разположено на р. Палакария, на местото дето тя напуска Витоша, под връх Ветрен, близо до Погледец; открито е от изток, а на запад го загражда Верила, на 1040 м. над морето. На околу се намират следните оброчища: „Св. Петка”, „Св. Петър”, „Св. Рангел”, „Св. Димитър”, „Св. Илия” и „Св. Дух”.
  В турско време населението се занимавало с рударство. Видните на брой четери, били притежание на селяните. Расовачите продавали на агите, като се задължавали да ги закарат до мадана. Цената на един расовач струвала  един овен. Селяните се занимавали и с плавене на златен песък. От турските данъчни книги се вижда, че на 1842 г. имало в селото 80 семейства златари (джевехорджии) а 114 семейства притежавали златоносни периметри в местностите: Вадата, Мечка, Икуба, Бела вода, Острец, Търлото, Златаница, Бараница, Крива река, Яремо, Стари-дол, Райчин, Чамлък, Кондов, Лески и др. Числото на периметрите достигало на 305, оценени тогава на 8 364 гроша.
  Както добиването на железна руда, така и добиването на златен песък било много старо занятие на тия селяни, защото в землището на селото склоновете на Витоша се състояли от сиенитени и други полуразрушени скали в състав 23% магнетитова руда, а гранитните скали с златни люспи вътре. На 1812 г. всички семейства на селото, на брой 80, били златари. Те си останали такива и до 1842 г., когато отстъпили по некое хисе на новите семейства, без да се наричат те златари. Не всички семейства, притежатели на златни периметри, добивали злато, което личи от разхвърляните данъци, на дел от 100 – 1300 гроша. На трето место в селото е било още тогава много развито и скотовъдството: немало къща без два, а най-малко един чифт волове, без овце и пр. – имало 3 534 брави овце в селото на 1842 г. Днес скотовъдството е развито в двоен размер.
  От 123 семейства през 1842 г. само 108 били обложени с данък, останалите освободени от такъв по благоосмотрението на селските първенци, понеже те едва искарвали прехраната си. Най-малкият данък бил 10 гр. годишно, а най-големия 940 гр., общият селски данък достигал на 25 590 гр. годишно. Това село служило за тип на патриархалния живот на селските славянски задруги, като в всяка къща живеели по 20 – 30 – 40, а даже и 50 души хора. Днес тая задруга съществува само в две семейства: Кьосевци и Пиралковци. Имотното състояние на селото на 1842 г., изразено в цифри, било следното: ниви, ливади, гори, бостани и пр. 93 827 гр., добитък 75 219 гр., други 154 647 гр. или всичко 273 693 гр. Ако днес се оцени имота му в пари и се разхвърли на глава, по малко ще се падне такъв на човек отколкото тогава.
  Селото имало на 1812 г., както видохме, 82 семейства; на 1842 г. – 123, с 539 мъже, на 1852 г. – 135 семейства; на 1873 г. – 137 семейства, с 544 мъже; на 1900 г. – 1828 жители, на 1910 г. – 2053 жители, на 1920 – 2284 жители, на 1926 г. – 2514 жители.
Жителите по характер са бавни, но устойчиви, също като софийските селяни. Хората им са тежки и малко подвижни, а песните на момичетата монотонни. Те застават на два реда от по 3 – 4 момичета, като единият ред пее, а другият отпява. Така се редуват е на хорото.  
Като имаме предвид, че и стари хора, какъвто е например г. Стоимен Тодоров, сто годишник, знаят да пишат и четат, можем да заключим, че тук учебното дело от рано е било развито. И действително, припомват си некои селяни, че през 1846 г. имало тук учител от Самоков, кърпач на обуща, наречен Белия Даскал. Той събирал в една частна къща 20 – 30 деца и ги учил на часослов и на устница. Днес в селото има пълно основно училище и прогимназия, само че немат достатъчно помещения за тех.
  В селото имало от старо време църква, но селяните я съборили и издигнали на местото й един голем великолепен храм с каменни стълбове, какъвто нема и в некои градове, само че вътрешността му не е украсена и не отговаря на външността. Населението тук не било подчинено на ангарията, както по другите кътове на самоковско, обаче в това село имало деребей, некой си селски падарин турчин – фузеин, родом от с. Муси бей. Той бил един вид неограничен господар. До него се допитвали първенците, кого да постават за кмет, кого за помощник. Хранили го само с баници и пилета. За щастие, той бил по природа добър човек, та защищавал селото от золюми. По едно време и тук се разразила турската свирепост, като бил убит в сред село без причина от турци първенеца Нико Пиралков.
  Близо до Ярлово минавал главния път, който свързвал Самоков с Брезник и Трън през прохода покрай върха Петрус. И до днес местното население нарича тоя път „Друмо”. Пътът през Лисец е нов:помнят селяни, когато бил тук един френски инджинер, който го прокарал. Това било в времето на Мидхад паша, около 1865 год. От тук отиват селски пътища за Чупетлово, Железница, Яребковица и пр.
Понеже село Ярлово е най-големо и централно в палакарския край, то се и посещавало от некои чужденци. Така, Ами Буе пише в своите пътешествия за Ярлово, което лично той посетил.
  Ярлово е дало за обединение на българското племе в двете последни войни 68 човешки жертви.