Интервю

Самоковската следа в живота на Йорданка Благоева

  Йорданка Благоева е едно от светилата в българския спорт. Останала е в историята като първата българка със световен рекорд в леката атлетика – 194 см в скока на височина. Носителка е и на два олимпийски медала от Мюнхен ‘72 (сребърен) и Монреал ‘76 (бронзов). С изтъкнатата ни спортистка разговаряме за запомнящите се моменти, разочарованията и перспективите пред съвременния спорт.
 

  Г-жо Благоева, живеете съвсем близо до Самоков и имате възможност често да посещавате нашия град. Какви са ви впечатленията?  
  От 1980 г. имаме вила на „Щъркелово гнездо”, но идвахме рядко в нея. След като се роди първата ни внучка, през 1999 г., я стегнахме и вече 11 години живеем постоянно тук. Съвсем наблизо е бил Калковският манастир. Няколко семейства събрахме дарения, с които възстановихме параклиса и чешмата. Водата е изследвана и е прекрасна за пиене. Поддържаме манастира, успяхме да асфалтираме и пътя.София е съвсем близо и пътуването не ни притеснява по никакъв начин. Аз и съпругът ми имаме много приятели в Самоков. Член съм на „Ротари клуб” и се чувствам половин самоковка. Имате чудесна природа. Хората са малко по-особени, но и с тях свикнах. Мога само хубави неща да кажа и за Самоков, и за Боровец. Много съм горда с входните надписи и кръговите кръстовища, които се направиха.
  Да поговорим за вашата любима тема – спорта. В момента се занимавате със спортна аеробика, какви са перспективите?  
  От 1995 г. съм председател на Федерацията по спортна аеробика. Много се радвам, че успяхме да направим спортен клуб в Самоков. Ние сме сравнително нов спорт, който съществува от  1990 г. Имаме 15 треньори в чужбина, които правят чудеса. Мога да ви кажа, че аз съм получила много неща от спорта. Нямам нужда от нищо, но ми е мъчно за младите. По един или друг начин светът се отвори. Децата се хвърлиха да учат езици. Все по-трудно става да ги накараш да им излиза душата на терена. Радващото е, че в малък град като Самоков има развити изключително много спортове – борба, баскетбол, ски-скок, аеробика. Годишно Министерството на образованието и Министерството на спорта заделят значителни средства за ученически игри – около 700 хиляди лева. Целта е децата, които не тренират да бъдат ангажирани в тези ученически игри. Здравата нация е от полза за държавата.
  Изминаващата 2012 г. мина под знака на олимпиадата в Лондон. Каква е оценката ви за българското представяне?
  За мен беше провал. Независимо от това, трябва да отчетем, че конкуренцията е много голяма. Сегашните деца имат много по–големи възможности. Усетиха се, че освен интелект притежават и сила. Много от упреците бяха насочени към състоянието на материалната база, но тя никога не е била блестяща. Съвременният спорт е на съвсем друго ниво. Необходимо е техническо подсигуряване под формата на апаратура и техника, която да дава обратна връзка на треньора. В тази насока трябва да се работи. Училищните салони са също много важни. Единственото нещо, с което не съм съгласна е вината да се хвърля върху треньорите и състезателите. Истината е, че ако няма стабилно заплащане, не можем да търсим отговорност нито от треньорите, нито пък от масажистите и останалите специалисти.
  Имало ли е моменти, когато сте искали да се откажете от спорта или да сте били на кръстопът?
  Всеки човек има трудни моменти  в живота си. Аз имах такъв през 1968 година, на олимпиадата в Мексико. Тогава бях много добре подготвена, но много малка. От Белмекен отидохме там, не можахме да се климатизираме както трябва. Станах 11-а, но това ми беше първата олимпиада и го преживях много тежко. Казах си край, дотук, но треньорът ми беше изключителен и бавно, методично успя да ме убеди, че трябва да продължа. И слава богу, разбира се, защото след това дойдоха успехите. Приемам всяка трудност като изпитание, което ме прави по-силна, винаги съм си поставяла позитивни цели, може би защото и хората около мен са били такива. Винаги, с което съм се захващала, съм успявала без да съм получавала всичко наготово.
  Желанието за победа придобива ли се или е вродено?
  Този въпрос съм си го задавала, но не съм могла да си отговоря дали спортът ме научи, или просто си е заложено в човека. Спортът научава на трудолюбие, на дисциплина, на много други неща, но пък много хора талантливи минаха и си заминаха, без нищо да постигнат.
  Преуспял човек като вас сигурно е имал доста предложения за работа в чужбина, мислите ли да се възползвате?
  Имала съм страшно много предложения. Където и да съм, още на четвъртия ден ме връхлита носталгията. Не мога да си представя да живея извън България. Винаги съм се чувствала комфортно тук.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close