Интервю
Самоковската следа в живота на Йорданка Благоева
Йорданка Благоева е едно от светилата в българския спорт. Останала е в историята като първата българка със световен рекорд в леката атлетика – 194 см в скока на височина. Носителка е и на два олимпийски медала от Мюнхен ‘72 (сребърен) и Монреал ‘76 (бронзов). С изтъкнатата ни спортистка разговаряме за запомнящите се моменти, разочарованията и перспективите пред съвременния спорт.
Г-жо Благоева, живеете съвсем близо до Самоков и имате възможност често да посещавате нашия град. Какви са ви впечатленията?
От 1980 г. имаме вила на „Щъркелово гнездо”, но идвахме рядко в нея. След като се роди първата ни внучка, през 1999 г., я стегнахме и вече 11 години живеем постоянно тук. Съвсем наблизо е бил Калковският манастир. Няколко семейства събрахме дарения, с които възстановихме параклиса и чешмата. Водата е изследвана и е прекрасна за пиене. Поддържаме манастира, успяхме да асфалтираме и пътя.София е съвсем близо и пътуването не ни притеснява по никакъв начин. Аз и съпругът ми имаме много приятели в Самоков. Член съм на „Ротари клуб” и се чувствам половин самоковка. Имате чудесна природа. Хората са малко по-особени, но и с тях свикнах. Мога само хубави неща да кажа и за Самоков, и за Боровец. Много съм горда с входните надписи и кръговите кръстовища, които се направиха.
Да поговорим за вашата любима тема – спорта. В момента се занимавате със спортна аеробика, какви са перспективите?
От 1995 г. съм председател на Федерацията по спортна аеробика. Много се радвам, че успяхме да направим спортен клуб в Самоков. Ние сме сравнително нов спорт, който съществува от 1990 г. Имаме 15 треньори в чужбина, които правят чудеса. Мога да ви кажа, че аз съм получила много неща от спорта. Нямам нужда от нищо, но ми е мъчно за младите. По един или друг начин светът се отвори. Децата се хвърлиха да учат езици. Все по-трудно става да ги накараш да им излиза душата на терена. Радващото е, че в малък град като Самоков има развити изключително много спортове – борба, баскетбол, ски-скок, аеробика. Годишно Министерството на образованието и Министерството на спорта заделят значителни средства за ученически игри – около 700 хиляди лева. Целта е децата, които не тренират да бъдат ангажирани в тези ученически игри. Здравата нация е от полза за държавата.
Изминаващата 2012 г. мина под знака на олимпиадата в Лондон. Каква е оценката ви за българското представяне?
За мен беше провал. Независимо от това, трябва да отчетем, че конкуренцията е много голяма. Сегашните деца имат много по–големи възможности. Усетиха се, че освен интелект притежават и сила. Много от упреците бяха насочени към състоянието на материалната база, но тя никога не е била блестяща. Съвременният спорт е на съвсем друго ниво. Необходимо е техническо подсигуряване под формата на апаратура и техника, която да дава обратна връзка на треньора. В тази насока трябва да се работи. Училищните салони са също много важни. Единственото нещо, с което не съм съгласна е вината да се хвърля върху треньорите и състезателите. Истината е, че ако няма стабилно заплащане, не можем да търсим отговорност нито от треньорите, нито пък от масажистите и останалите специалисти.
Имало ли е моменти, когато сте искали да се откажете от спорта или да сте били на кръстопът?
Всеки човек има трудни моменти в живота си. Аз имах такъв през 1968 година, на олимпиадата в Мексико. Тогава бях много добре подготвена, но много малка. От Белмекен отидохме там, не можахме да се климатизираме както трябва. Станах 11-а, но това ми беше първата олимпиада и го преживях много тежко. Казах си край, дотук, но треньорът ми беше изключителен и бавно, методично успя да ме убеди, че трябва да продължа. И слава богу, разбира се, защото след това дойдоха успехите. Приемам всяка трудност като изпитание, което ме прави по-силна, винаги съм си поставяла позитивни цели, може би защото и хората около мен са били такива. Винаги, с което съм се захващала, съм успявала без да съм получавала всичко наготово.
Желанието за победа придобива ли се или е вродено?
Този въпрос съм си го задавала, но не съм могла да си отговоря дали спортът ме научи, или просто си е заложено в човека. Спортът научава на трудолюбие, на дисциплина, на много други неща, но пък много хора талантливи минаха и си заминаха, без нищо да постигнат.
Преуспял човек като вас сигурно е имал доста предложения за работа в чужбина, мислите ли да се възползвате?
Имала съм страшно много предложения. Където и да съм, още на четвъртия ден ме връхлита носталгията. Не мога да си представя да живея извън България. Винаги съм се чувствала комфортно тук.