Тишина. Отвън се чуват само гласовете на щурчетата и от време на време шумът от прелитащите по улицата коли. Часът е около единадесет вечерта, а аз изливам поток от думи върху лист хартия, огрявана от пламъка на обикновена свещ. Защо изтезавам очите си, пишейки на толкова слаба светлина? Е, безспорно обстановката е вдъхновяваща, но не това е причината за положението ми. Тя е доста по-традиционна за родния край – дръпнаха ми шалтера. Буквално.
Преди няколко минути внезапно настъпи мрак. Изненада липсваше, тъй като това е толкова често срещано явление, че се чудя дали не са въвели отново режим на тока, без да информират обществеността.
О, ето го и първия токов удар – такива също често се случват.
Реалността на XXIвек ме кара да си задавам много въпроси. Сега всички те се изразяват в едно въпросително местоимение – „кой”. КОЙ позволява електричеството да спира толкова често? КОЙ е виновен за прекъсването? КОЙ ще заплати поредната подмяна на електроуредите вкъщи? Дали няКОЙ оправя повредата в студената нощ? Дали няКОЙ ще бъде наказан? Дали това е същият този няКОЙ, който е виновен за слабото мижене на лампите дори през останалото време – когато „има” ток? Дали този няКОЙ бегло се досеща, че вкарва в размисли и страсти стотици данъкоплатци?
Започва да ме обзема познатото чувство на гняв и безсилие. Това, разбира се, не ми пречи да размишлявам – не само мечтите, но и мислите са безплатни… поне докато не бъдат изречени.
Втори токов удар.
Може би някой свестен (срещат се и такива) или прекалено отдаден на работата си човечец от местното енергоснабдяване се мъчи да прекрати аварията. За него мога само да съжалявам, защото няма (надявам се) вина.
По друг начин стоят нещата, когато говорим за неговите началници. Ако и те не носят отговорност, то единственото обяснение е, че… Самоков попада в зоната на здрача. Отново буквално. Далеч съм от мисълта, че „шефовете” периодично ни крадат светлината. Излъгах. Близо съм, твърде близо. Така или иначе трицифреното число в долния край на фактурата ревниво пази мястото си, бранено от десетки допълнителни такси. Те са там – реални и нереални – без значение дали потребителят се е възползвал от услугата. Освен за съмнителното качество на електричеството не само тук, а и в цялата страна, главните герои са виновни и за пасивната позиция, която са заели. Имам злата участ да живея в квартал, който отдавна е запознат с кражбите от всякакъв вид, а скоро ще се сприятели и с „благоуханията”, идващи от бъдещия му съсед – сметището. Тук,за съжаление,сме свикнали и с ежедневния данък ток, който изплащаме на ромите, настанили се край пътя за село Драгушиново. Не бързайте да крещите „Дискриминация!”. Ако своеобразният катун беше образуван от светлокожи „коренни“ жители, щях да ги нарека „българите”. Факт. Обикновено спирането на електричеството се дължи на прикачени към таблата или стълбовете жици. Те осигуряват ток на „братята”, а на нас (не)прилично високи сметки…
Спирам да коментирам поради две причини. От една страна,за да изразя всичко, което мисля, ще се наложи да сътворя цял роман. От друга, това, което бих написала, е до болка познато на много хора. За останалите – нека мълчанието говори.
По същество. Споменатите жици може и да се отстраняват от време на време, но това не решава проблема, защото ефектът трае точно… десет минути. Това говори за пълна липса на чувство за наказуемост у крадците на ток. И как да има такова, когато нито един от тях не е понесъл дори минимално наказание за деянията си? Има ли изобщо лице, което да определи полагащите се санкции? Човек, който не просто има правото, а МОЖЕ физически и формално да наложи такива? Разбира се,отговорните персони се броят на пръсти. Тъй като никоя от тях не предприема действия, обвиненията ми си остават срещу (не)известен извършител.
Интересно ми е колко още може да понесе „железният” самоковски дух. Търпението – още една тема, достойна за роман. Ще поживеем, ще видим…
И рече Бог:Да бъде светлина. И биде светлина… Някой се е справил с поправката сравнително бързо тази вечер. Отивам да проверя в какъв уред ще трябва да се вложат спестените пари. Изпълва ме тревожно нетърпение…
Оставям свещта да гори – просто така, за всеки случай…
