Проект "Чужденецът"

Райчо Савов – пазител на занаята

Ако потърсите в различни източници какво представлява грънчарството, най-вероятно ще попаднете на следното описание: „Грънчарството е занаятчийска технология за производство на керамика, при която глината се оформя в съдове, предимно за потребление”. Това е най-прозаичното определение на този творчески занаят. В него се изключва най-важното–човешката намеса, ръката, която претворява и дава живот на глината чрез богатото въображение на грънчаря.
Историята на грънчарството датира от праисторическия период, от който липсват писмени сведения и от тогава до днес живее и се препредава от поколение на поколение. Историята на занаята се пише от сръчните ръце на твореца. И макар днес времето, наред с глобализацията, да убиват малко по малко ентусиазма на всеки, заел се с този занаят, все пак има личности, които вярват, че само направеното с душа и сърце, остава завинаги. Райчо Савов е пример за такъв човек – пазител на традицията, който сам подчертава „Родовата кръв вода не става”.

От бусинската школа към Самоков

Райчо Савов е единственият останал представител на бусинската грънчарска школа в България. Тя представлява един феномен на българската етнокултура, който стъпва върху вечност и живее сред безсмъртие. Питам го какво е толкова специфичното. Той разказва, че в с. Бусинци, трънско, е най-старата керамична школа. В това село, след Освобождението, всяко едно семейство е било ангажирано с грънчарство, причина били добрите условия и хубавата глина. Бусенските глинени изделия са се отличавали с простотата и изчистените форми, с глазурата, която никой не познава.  Изработвани са предимно домакински съдове, малко по-късно стават популярни медните такива, но те са по-скъпи. Като цяло занаятчийството е процъфтявало. Самият факт, че в едно село е имало завод и две училища – едно обикновено и едно керамично, е твърде показателен. За съпоставка в момента в село Бусинци са останали само няколко вили и малък брой хора, посещаващи го през лятото. Там обаче се намира и единственият музей на керамични съдове, запазен и до днес. Негов създател е Петър Гигов, потомствен грънчар. Той е отдал живота си на събирането на съдове и създаването на съответния музей.
„Нещата в музея са събирани от стотици майстори, признати са в цял свят. Нашето семейство е в състояние да направи копия на всички предмети”, споделя Райчо Савов. И продължава разказа си: „Една голяма част, да не кажа всички грънчари, работещи в Самоков, са от бусинската школа. Те я пренасят тук преди повече от 100 години. В началото са идвали в града от Гергьовден до Димитровден, но това им омръзвало и се разселват, една голяма част идват тук. Едно време само на ул. “Граф Игнатиев” в Самоков е имало четири грънчарски работилници на разстояние от 50 метра. А на диаметър 300 метра – 16 работилници”.
Днес обаче ситуацията е далече по-различна, занаятите в Самоков, а и не само, са със затихващи функции, а занаятчиите – обречени да съществуват на ръба на оцеляването.

За занаята с колебание

Макар произлизащ от занаятчийско семейство, в началото у Райчо Савов е надделявало чувството на омраза към занаята. Причината е, че грънчарите са постоянно подценявани и вечно изцапани. “Като всяко дете от такова семейство аз помагах на баща си, но сам той ми казваше да не продължавам нишката на занаята, а да я прекъсна. Защото виждаше колко неблагонадеждно е това занимание, даже не ми позволяваше да се уча и работя на грънчарското колело. Работех по-тежката работа, разбирах технологията, но не знаех как е на колелото”, разказва той.
Минават години и Райчо Савов решава да направи работилница в дома си.  На въпроса как всъщност е станал занаятчия, разказва следното: “От гаража си направих работилница. Пет години не съм излизал никъде и се учех сам, за да оцелее семейството ми. Чак, когато научих занаята, тогава го заобичах. Сега го обичам много, въпреки че не върви. Радвам се на всичко, което излиза изпод ръцете ми. Правя предимно съдове за бита и сувенири”.
Изучил вече тънкостите на занаята и разполагащ с повече свободно време, той се насочва към една къщичка на Боровец, слага грънчарско колело в единия ъгъл и започва да привлича чужденците. А те запленени от интересното занимание и от това да направят нещо за спомен на близък човек или за себе си, идват с интерес и желание. Както разказва Райчо Савов, по този начин има българска земя по целия свят.

Мисия “Предай нататък” или за линията на приемствеността

Споделя за грънчарството с любов и малко тъга. Причината е затихващата функция на занаятите като цяло. А от грънците може да се извади историята на света. Глината е много здрава, камъкът се руши, глината остава. Тъгата идва от трудния процес на приемственост. За да предадеш знанието, трябва да има на кого. И този някой да го научи от първоизточника. В никоя книга не пише как се става добър в една или друга сфера. За грънчарството е писано малко, защото неговата цел е да се предава от ръка на ръка, от майстора на чирака. В тази връзка Райчо Савов е изпълнил своята мисия “Предай нататък”. Неговият син Стоян Савов е научил технологията и намира съмишленик от страна на съпругата си Камелия. Двамата имат желание, въпреки спънките на днешния ден, въпреки всички условности да бъдат пазители на занаята. Искат да го предадат поне на едно от трите си деца. Знаят, че само от грънчарството няма как да се препитават, но това не ги отказва. Те се опитват да съчетават увлечението си да майсторят, но и същевременно с това да бъде и продаваемо. И споделят, че хората като цяло минават покрай нещата, без да ги забелязват. Изкуството не прави изключение. “За да се запази занаятът, няма точните хора, които да му помогнат да съществува”, споделя Райчо Савов.

Вкусни ястия в гърне

Безспорно обаче всичко, приготвено в глинен съд става по-вкусно. Тайната на така приготвените ястия, намира своето обяснение така: “Всяко нещо, което е направено с ръцете има някаква енергия. Нали и човекът е създаден от глината и Бог му е вдъхнал живот. Ние работим с тази глина, по този начин се вкарва нашата енергия. След това се суши на слънце – пак има някаква енергия. Пече се на дърва – огънят също има своя енергия. И тази съвкупност от енергии дава този специфичен вкус на храната. Има едни специални продълговати гърнета, в които се вари боб. Той става много вкусен в тях. Един познат наскоро ми обясни защо. Причината е много проста – когато бобът ври в обикновен съд на котлон движението му е нагоре – надолу, а когато е в такова гърне се върти както земята, затова става така вкусно и не загаря ” заключава Райчо Савов.
Всяко нещо става добре, като му се приложи сърце и майсторлък, така е и с глината. Тя се оставя в ръцете на занаятчията, за да може да придобие форма и да и се вдъхне живот. От умението и старанието на майстора зависи в какво ще се превърне – гърне, стомна, сувенир…

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close