Църквата в село Алино не помни откога пред нейния олтар не са минавали младоженци. Леля Радка и леля Мария разказват, че близките 50 години там не е имало нито сватби, нито кръщенета. Може би, защото дворът на църквата е приютил за вечния им сън поколения алинци и там се посрещат за последно само покойници.
В селото няма и свещеник. Преди много година бащата на леля Мария изоставя имота си, за да дойде в село Алино и да служи на Бог, предопределяйки по този начин донякъде и живота на единствената си дъщеря, изричайки завета „Не продавайте!”.
Говорим си с нея за това как Алино се е превръщало в дом и съдба толкова години. Как споделя радостите и скърбите на времето. Някак си обществено укоримо ми звучи това, че селото няма свещеник. Постепенно разговорът ни преминава към състоянието на самата църква. Строена в далечната 1863 година, „Св. Никола” е уникална като архитектура и стил. Храмът е богат на ценни стенописи и икони. Там в близост до иконостаса има чудотворен извор. Водата в него не бликва всеки ден, явно, за да покаже, че за чудото трябва да се чака. През 2009 година е обявен за паметник на културата.
Парадоксите започват от това малко уточнение. Въпреки че е паметник на културата, в храма и в двора виси скеле от 2003 година, като ремонтът се извършва мудно, казва леля Мария, ден след ден. Учудена от пейзажа около мен, питам какво прави по въпроса църковното настоятелство. Знам, че тази общност е капсулирана и със свои принципи и възгледи. И там комуникацията е малко особена.
На този въпрос няма еднозначен отговор. Разбирам, че има такова, но не и какви функции и задачи изпълнява то. Не ми се иска да стигам до извода, че всичко е оставено на принципа на колективната безотговорност. Жената държи ключа от нея и събира парите за свещи, без да е част от състава на това настоятелство. Атмосферата вътре в „Св. Никола” е по своему тържествена- тежкия каменен под, стенописите, полилеят. Личи, че наполовина от запланувания ремонт е направен. Тук- там по високите части на стените е избила влага, която засега не заплашва стенописите, но дано и да не ги достигне.
Леля Мария споделя, че нейни близки правят благоустройствени деяния като например това да стане проходима пътеката, водеща към портата на черквата, даряват пари. При ремонта на покрива са махнати стомните, които олекотявали кубето и създавали резонанс. Много интересно ми стана как практически е станало това. Сега стомните са захвърлени от двете страни на пътеката, която води до тоалетната.
Няма поставен контейнер, който да поема отпадъците, те се събират в два големи варела. Оградата не обхваща целия имот, а само лицевата му страна. Ще си кажете, да, но за всичко това са нужни пари. Само че бих репликирала, че са нужни, да, но сигурно не са милиони за наследство от такъв характер. Силно се надявам тук да отразим и поне още една гледна точка, за да ни стане ясно как и по какъв начин се регулира църковният живот в село Алино.
Типичен сценарий на нашите балкански пиеси – тъжно и самотно, оставено на произвола на анонимността.
Завършвам отворено този разказ. Защото не мога дори да пророкувам как може да завърши. Ще следим историята на вековния храм, щом веднъж е влязла в медия, дано дочакаме щастлива развръзка.
