Много хора живеят с надеждата, че ако не намерят сносна работа с добро заплащане в пределите на милата ни родина, имат изход– могат да хванат самолета и да търсят нови посоки. От 2014 година бариерата за българи и румънци е премахната и те свободно могат да отидат например във Великобритания и да бъдат… общи работници. Истината е доста грозна – много кадърни хора потърсиха терминали за своя талант другаде, изтичането на мозъци не е мит и отживелица. Това се случва и в момента, даже сигурно в тази минута на някой някъде от малкия град му кипва, хваща си багажа и тръгва в някаква далечна посока. Обикновено този същият човек е търпял нечие лошо и пренебрежително отношение на работното си място, чакал е заплатата си с месеци, мизерствал е и накрая, една сутрин се е събудил с натрапчивата мисъл, че и той е човек и иска да живее като европеец. И така поема на някъде, от нужда, но и с доза мъка, че тук, в родината му е чужденец или поне с такова чувство е останал.
Великобритания обаче не ни желае на нейната територия и го е казвала и показвала хиляди пъти. То не бяха проучвания, то не бяха коментари. И накрая очакването, че на 01.01.14 година милиони българи (според тях 15 милиона?!) ще се втурнат към тяхната страна. Е, това не се случи! И много неща наистина са само хипотетични и не се случват. Както не се случва нашата страна да тръгне към развитие, както не се случва младите и образованите да си намират квалифицирана работа, или пенсионерите да получават добри пенсии, или майките високи майчински… и други, и други неща. А после се питаме защо нашата нация се редуцира до етноси и застарява. У дома сме чужденци, в други държави също. Всяка земя за нас се превръща в ничия.
И в същото време ние сме длъжни да търпим други емигранти в нашия дом и да имитираме загриженост. Коя страна е проявила за нас загриженост? Защо ние да сме толерантни? Каквото почукало, такова се обадило.
Българите, потърсили работа в чужбина, почти винаги са гледани с лошо око и под лупа. Каквото и да правят, колкото и време да живеят зад граница, те са си чужденци. Някой от тях толкова добре знаят езика, приели са тамошния манталитет, стараят се да се влеят в страндартите на живота там, но винаги въпросът от къде идват предизвиква неласкателни конотации. И това може би винаги ще е така. Не сме добре дошли на чуждата територия. Дори сме спрели да се уважаваме самите себе и и помежду си. Животът ни така се е обърнал към материалното, че не виждаме по-далече от собственото си оцеляване. А когато битът е оцеляване, няма място за никакви положителни мисли, няма светлинка в дългия и мрачен тунел…, поне засега.
Дано дойде време на промяна, когато българите ще се чувстваме добре тук, откъдето сме и ще работим в полза на нашата икономика и напредък, а не с мисълта за емиграция. А дотогава – лек полет. И като кацнете – обадете се, че сте добре, дори това да е лъжа…
