Имало едно време… Така започва всяка детска приказка. Така ще започне и моята история – имало едно време… държава. В тази държава обаче хората живели спокойно и отчасти весело. Те не се притеснявали и не били застрашени от престъпления, некачествено здравеопазване, вредни и пълни с отрови храни, опасни за живота пътища, невиждана безработица и нисък стандарт на живот. В тази държава-химера да се снабдиш с дърва за зимата, както и да отидеш със семейството поне веднъж в годината на почивка било нещо нормално. Малките градове и селата били оживени, изпълнени с мали и големи, освен това в тях имало здравни служби, училища и детски градини, действащи читалища, земята била обработена изцяло, добитъкът бил неизброим. В големите градове фабриките и предприятията работили с пълна пара и задоволявали нуждата на икономиката. Столицата била спокойна и не пренаселена, зеленина се виждала отвсякъде. Морето и планината – чисти и незамърсени, туризмът – на високо ниво.
Много хора ще се запитат какви са приликите и какви разликите на тази история с приказките. Еднакво е началото – „имало едно време”, с това обаче приликите се изчерпват. От тук нататък следват разликите. За разлика от приказките, в нашата история положителният финал все го няма, някак си авторите все го отлагат. Опитват се да внедряват нови персонажи, които да донесат промяна, но за читателите промяната никога не идва. Сменя се главен герой с нов такъв, който се появява на бял
кон. В първите три глави от приказката читателите с любопитство и интерес следят как ще се развие историята, но когато в четвъртата част нещата останат непроменени (в много случаи и по-страшни), винаги идват селяните със сопи и лопати и свалят главния герой. След това авторите издигат нов персонаж, който също както и предишните ще се появи с много очаквания от читателите и който, както и предишните, ще бъде свален в края на четвъртата глава. Това се повтаря непрекъснато в продължение на 23 глави и на уморените и отегчени читатели не им остава нищо друго освен да захвърлят книгата с национални, безинтересни приказки и да вземат нова – най-често с чуждестранен автор, където историите са положителни и увличат все повече почитатели. Питате се откъде да намерите такива книги? Отговорът е много прост – терминал 1 и 2, летище София, най-добре еднопосочен за цялото семейство.
Малко объркано, но такава ни е и действителността – тъмна и неразбрана от повечето хора. Във време когато 60-70% от пенсионерите броят жълтите стотинки, с които остават в средата на месеца до пенсия, когато месечното майчинство е колкото пакет памперси, когато с висше образование повечето младежи работят като сервитьори и продавачи, когато сигурността в утрешния ден е мираж, когато здравеопазването е… съжалявам, но днес такава дума просто не съществува, тогава не ти остава нищо друго освен да кажеш СТИГА ТОЛКОВА, драги автори, искаме положителен финал или поне нова приказка…
