Лазарина Илиева – Зина: “Аз съм повече емигрант в Самоков, отколкото в Blackpool!”

  Блекпул е разположен на брега на Ирландско море в Северозападна Англия, графство Ланкашър на 64 km на северозапад от Манчестър и на 30 km на север от Ливърпул. Административния център на графството град Престън се намира на 18 km на югоизток от Блекпул. Градът е морски курорт. Има жп гара и международна аерогара. Блекпул е първият електрифициран град във Великобритания. Той е един от първите градове в света с електрически трамваи (от 1885 г.) и един от малкото в света и единственият в Англия град, който е съхранил в първоначалния си вид трамвайния транспорт. Там от 19 години живее една наша съгражданка. Тя е Лазарина Илиева. В Самоков по-известна като Зина.

 Лазарина Илиева – Зина  напуска България през 1994 година и се отправя към Лондон като представител на American Express. Поводът е работна среща. Така среща съпруга си, който е англичанин и понеже казват, че любовта говори универсален език, остава там.
После се ражда дъщеря им Никол Виолета, но съпрузите се разделят след две години. С помощта на английското законодателство, Лазарина успява да направи дъщеря си британска поданичка и да я отгледа като самотен родител.

Да си поговорим
за british lifestyle

  Преди да тръгне към Острова, Зина е работила като ски учител и е имала представа какво я очаква като поведение. “Англичаните определено са егоисти, но в добрия смисъл на думата, ако те наранят, го правят индиректно”.  Тя е лаконична и казва, че все още се учи и приспособява към страната, макар околните да  са се научили да я възприемат и като цяло да толерират и оценяват качествата и в  нейната работа. Успява да завърши 4 – годишен курс за козметични и неоперативни услуги. Сега в момента работи в тази сфера като частен консултант, като извършва услугите си в домове или салони.
Когато говорим за британски начин на живот, основното, което изтъква тя е, че в страната има „желязно” законодателство. „То се спазва в 90% от случаите и знаеш, че държавата не ти е враг, напротив грижи се за теб”

За България и
за Англия

  „Аз съм родена в Самоков и успявам да обичам както Рила, така и Ирландско море”. За англичаните ние винаги ще си останем чужденци, пришълци в тяхната страна – това е равносметката за толкова дълго съжителстване с тях.  Но от друга страна човек усеща, че по един или друг начин е част от тази общност.
„Бих искала да пожелая на самоковци повече да се поглеждат в себе си да изискват от себе си, да са добри и да не се подценяват, да съжителстват в мир един с друг и  да си помагат”.
Зина  казва, че при връщането си в България не преживява културен шок, но това не е породено главно от ултраразличната инфраструктура. Тя казва, че нашето общество е в пъти по-образовано от английското. Има нещо друго, което не обича и това е нашенското отношение към чужденците – чуждопоклонничеството, което се свежда на чисто битово ниво. Някак сме склонни да се прекланяме пред личност, извън нашата общност. „Чужденците не са по-така и те са хора като нас, но просто живеят в различни условия и отношенията им са построени на по друга база. Нивото на обществен стрес там не е по-малко, но те го приемат по свой начин. Аз съм в разораното между нивата и пътя, там, където се пали ”

Детето и
битката с анорексията

  Лазарина има дъщеря – Никол Виолета. Момичето е рожба на смесен брак и логично да се запитаме как се чувства тя? Повече българка или англичанка? „Никол се определя като англичанка, но говори български и знае много народни песни. Харесва България всеки път, когато се прибираме.”
 Поврат в техния живот идва, когато откриват, че Никол страда от анорексия.
  Тя навлиза толкова тихо, замаскирана под намерението за здравословно хранене. В съчетанието с пубертета и психологическите изменения, причинени от него, това ги докарва до посещение при лекар и поставяне на диагнозата.
  Много е важно, казва Зина, да се осъзнае, че анорексията е болест на душата и трябват много разговори с потърпевшия. При нейната поява няма виновни, болестта е лечима, но  трябва само много търпение, много разговори с болния и най вече много обич от всички.  Без упреци, насилие и срам. „Ако някой страда от тази болест, винаги съм готова да помогна, да поговорим и да дам съвет”.
  Да споменем една малка разлика само – лечението на анорексията в Англия е напълно безплатно – в това число слагаме и лекарствата, не само терапията. Болните имат най-висока степен на инвалидност и имат право на придружител. Там на разположение има психолог, който да успее да преодолее психологическото внушение. От голяма помощ в този случай са детският лекар, който работи с Никол и семейният консултант. Училището  също се оказва опорна точка в борбата. Обществото там е съпричастно към проблема с анорексията и не потулва темата.
„Ние сме вече извън болница. Там тя беше почти 6 месеца миналата година.  Сега се храни и има желание за живот, но изгубихме доста приятели по този трънлив път. На всеки 10 – 6 умират и то когато вече са решили, че им се живее”.

Вместо край

„Определено за англичаните ще си остана имигрантка, а за българите емигрантка”  казва Лазарина, все едно, че си някъде по средата на пътя. „Аз имам свои определения за себе си, извън тези две, които са много по-важни за мен.”
Има хора, които се наричат космополити. Те  са добре извън определена географска линия и опровергават приказката, че камъкът си тежи на мястото. Те чувстват себе си в света, без значение в коя точка на планетата се намират. И избягват да си слагат етикети. Националността е само признак за принадлежност, който фигурира, за да можем да оправдаем документално живота си. Другото е въпрос на много гледни точки!