Самоков

Копривщица – по калдъръмените улици на българската история

Има места, на които въздухът нашепва истории. Има улици, толкова тесни, че ако разпериш и двете си ръце ще ги обхванеш изцяло. Има двукатни къщи, в различни цветове с високи дувари и чардаци, които привличат сърцето и окото. Места, на които, ако се вслушаш в тишината, няма как да не чуеш гръм на черешово топче.
  Такова място, извор на българщината, е Копривщица. Още на входа на града те обхваща носталгия, времето сякаш е спряло за миг. Това е друг свят, очистен от суетата. Толкова е цветно и приятно, сякаш излязло от картина на прочут художник. Възрожденските къщи са “накацали” по хълмистите склонове като врабчета. Калдъръмени улички се извиват нагоре към къщите. Толкова е малка като територия, както я описва Захари Стоянов “като кутийка”, а толкова много история и родолюбци на едно място.
   Копривщица е уникално българско селище, съхранило духа и атмосферата на отминали славни времена. Няма как, стъпвайки там, да не се почувстваш горд от това, че си българин. И някак, макар че се намираш на повече от 150 км от родния си дом, всъщност си вкъщи.
  Поради липсата на писмени източници в булото на предания и легенди до днес остава обвита и историята за основаването на града. Известно е, че Копривщица възниква като селище в края на XV и началото на XVI в. Появата на града е пряко свързана с падането на българската държава под османска власт. Основен поминък на местните жители по онова време са скотовъдството и различните занаяти. Като най-доходен от тях е абаджийството – производството на дебел вълнен плат, наричан аба. Икономическият разцвет на градчето и развитието на различни занаяти допринасят и за обогатяването на културния и просветен живот в Копривщица през Възраждането.
  Дали за това, че близостта до планините “прави характера на человека по-горд”, или пък затова, че високата степен на просветеност разпалва в сърцата на най-будните и родолюбиви копривщенци стремеж към национална независимост, възрожденска Копривщица се превръща и в огнище на българските национално–освободителни борби. Тодор Каблешков запалва пожара на Априлското въстание, чието кърваво сияние се превръща в зора на българската свобода. Много от ликуващите на 20 април български юнаци изгарят в пламъците на този пожар. В тяхна чест 50 години след въстанието, на историческия площад “20-ти април” признателните им съграждани издигат внушителен каменен мавзолей.
  Като стана дума за историята, няма как да не споменем ежегодната въстановка на Априлското въстание в Копривщица. Обикновено тя е притегателен център за хора от различни краища да се върнат назад към историята и да съпреживеят съвсем картинно тези паметни събития. Всичко е толкова исторически достоверно, че няма как да не се пренесеш назад във времето и може би само гръмването на черешовото топче ще те върне в днешни дни.
  След Освобождението настъпват обществено-икономически промени, които допринасят за стопанския упадък на някогашното процъфтяващо градче. Загубени са османските пазари, занаятите западат, а голяма част от населението е принудено да напусне родното си място и да търси препитание другаде. За няколко години населението на града драстично намалява. Изоставени от собствениците част от възрожденските къщи започват да се рушат. Но наред с това се намират и дарители, които подпомагат за построяването на Читалището, за издигането на музея с костница, за нова гимназия, започва и реставрация на част от къщите.
  Така и днес, в началото на новото хилядолетие, всеки, който крачи по калдъръмените улички на града, може да се потопи в атмосферата на някогашния живот, претворен в прекрасните образци на българската възрожденска архитектура.
  Няма как, попадайки в Копривщица да не се отбиете да запалите свещ в храм “Успение Богородично”. Църквата също е част от паметниците на културата, построена през 1817 година. Тя е построена на мястото на стар, изгорен от кърджалиите храм. Преданието разказва, че е издигната за 11 дни от смолски и мирковски майстори. Интересното е, че за изписването на иконите в храма копривщенци привличат едни от най-известните зографи по онова време, сред които се отличава и името на Захари Зограф.
  Особено голямо впечатление правят къщите в Копривщица. И определено си заслужава да се видят. Те са голямото богатство на града. Тези красиви сгради, отличаващи се с топлина и уют, са богато украсени с остъклени кьошкове, дървени колони, които носят изящно изписани фасадни арки и сводове. За интериора на тези разкошни домове са характерни богатата стенописна украса, дърворезбените слънца по таваните и мебелировката. Сред тях са музеите Каблешкова, Лютова и Ослекова къща. А освен тези три музея като образци на разцвета на копривщенската архитектура са запазени множество други къщи, част от които са обявени за паметници на културата с национално значение. А сред тях са къщата музей “Любен и Петко Кравелови”, къща музей “Димчо Дебелянов”, родният дом на Георги Бенковски. Всяка една е уникално кътче, скътало в себе си спомена за дни на страдания и възторзи, в непосредствена близост до река “Тополка”.
  В която и къща да влезете, ще усетите духа на българщината и има какво да видите и научите.
  Къщата музей на “Любен и Петко Каравелови” например са всъщност три сгради, разположени в малко дворче и изграждани в продължение на четвърт век. Там може да видите печатарската машина на Каравелов. На тази машина са отпечатвани в. “Свобода”, в. “Независимост”, сп. ”Знаме”, Ботевите вестници “Знаме” и “Таралеж”, а след Освобождението на нея е печана Търновската конституция. Ценен експонат е й бюрото на мин. – председателя Петко Кравелов.
  Интересното за Ослековата къща е, че е строена от самоковски майстори по време на Кримската война. Собственикът й Ненчо Ослеков е сред съзаклятниците, подготвяли ново въстание срещу петвековния османски гнет. В неговата къща са изработени униформите на копривщенските въстаници.
  За ценителите на българската поезия подходяща е къщата-музей на Димчо Дебелянов, където под съпровода на неговите стихове, всеки посетител може да се докосне до оригиналните вещи на твореца и съответно до неговия интимен свят. Да разбере думите му “ Да се завърнеш в бащината къща,/ когато вечерта смирено гасне…” А пред вратите на двора е поставен паметник на майката на Димчо Дебелянов, която чака да го посрещне на прага в тъжен унес.
  В Копривщица се намират и родните къщи на Тодор Каблешков и Георги Бенковски. И двамата радетели за свободата, участници в Априлското въстание и дали живота си в името на тази идея.
  Спускайки се по тесните улички, няма как да не прекосите малкия историческия мост, известен под името “Първа пушка”. Паметната плоча, издигната на това място, напомня на съдбовния миг, когато копривщенският въстаник Георги Тиханек поставя началото на величавата и кървава епопея – предвестник на българската свобода.
  Накъдето и да се обърнеш все история.
  Но колкото и да се разказва, думите няма да са достатъчни, няма как чрез тях напълно да се представи една атмосфера, която всеки сам трябва да усети и оцени. Всяка къща носи духа на собственика си и свое собствено обаяние. Това е една история за славно време.
Уж, Копривщица е само една шепа като големина, но в нея са родени и живели много видни българи, част от будното население на родината ни. И в моменти на слабост и на липса на вяра, единственото сигурно, което ни остава е да се обърнем към нашата история. Тя ще ни даде отговор на всичките ни въпроси, тя е нашето бъдеще. А ние – нейната “отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик”.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close