Все по- често ни призовават към това да бъдем граждани с изявена позиция. Човек ще си помисли, какво по-хубаво от това? Да бъдем будни граждани, отстояващи мнение и позиция. Но каква е грозната истина? В действителност, ако някой дръзне да изкаже мнение и да се бори за това, в което вярва, става обект на подигравки.
Всички сме свикнали да живеем в собствените си черупки и да се интересуваме само за това как сме ние и как ще преживеем и този ден. Колко очайващо, нали ? Но за жалост истина…
А не би ли трябвало да сме едни хора, които са наясно какво искат от себе си? С ясна представа за правата и задълженията към държавата. След като живеем в нея, трябва да сме заинтересoвани от случващото се тук и сега. Та нали точно, ние, българите сме тези, които живеем тук и ако нехаем какво остава тогава…?!?
Нямаш право да стоиш безучастен, нали ти си бъдещето, нали точно ти имаш силата да променяш ? Ще търпиш ли нещо, което не ти харесва, или само ще мрънкаш недоволен „Управляващите нищо не правят”. Стани и покажи какво искаш, гражданино! Не хленчи, а изрази своята позиция.
Бях свидетел на една случка, която ме накара да се замисля колко затворен живот живеем и как цялата тази нагласа на хората да смачкват всеки осмелил се да покаже различието си, ни кара да сме едни от многото. Безличните в тълпата, хората без мнение. Случката се разви в автобус, мъж и жена седяха на седалката пред мен и водеха доста разпален разговор за това дали трябвало да се гласува на предстоящия референдум за или против построяването на АЕЦ. Мъжът определено не хаеше за случващото се и беше заел страната на един от многото граждани, забравили значението на думата лична позиция. Говореше и говореше как не трябвало да се интересуваме от толкова глобални проблеми. Как първо трябвало да решим собствените си. А жената много пламенно защитаваше позицията си, която беше против първото официално питане към народа в официалната ни история. Дали е права или не, не знам, но ми направи впечатление, че нея определено не можем да я сложим под знаменатател „без мнение”. В продължение на двадесет минути те не спряха да спорят. Мъжът й каза „Защо ти е да те боли главата от проблемите на другите? Нямаш ли си свои” и тук вече дори аз се възмутих. Как може да има такива хора? Може ли да нямаш глас и позиция?
Спорът им сякаш се състоеше на истинска арена, а публиката вместо с викове с погледи ги окуражаваше. Случващото се чуваше в половината автобус. А най-странното бе, че всички с много укорителен поглед гледаха жената. Тя ги упрекваше в това как могат да са толкова „заспали граждани”. Но според мен никой не успя да я разбере, сякаш говореха на различки езици. След като слезе, се чуха много коментари от сорта на
„Остави тази, полудяла е”.
В този момент си помислих, колко замъглени са представите ни. Как някои са се примирили с това просто да са съществуващи, без мнение.
В последно време много често се говори за промени.
Нали знаем, че всяка малка промяна изисква усилие? Да станеш и да кажеш какво искаш. И пътешествията на хиляди километри започват с една единствена стъпка! Стъпка, за която е нужна смелост.
