Уж сме осъзнати хора, уж все имаме мнение по всички въпроси и обичаме да подчертаваме грешките на другите, без изобщо да забе- лязваме своите собствени, а действията ни всъщност со- чат нещо съвсем различно. Манталитетът ни е заразно болен. Предава се като на- стинка. Така е с почти всичко. В случая става въпрос за боклук. Ако видим някъде хвърлен един, непременно ще поставим и втори и така до ставането на купчинка. Която в последствие ще бъде „приятно” разнесена по улиците и спокойно ще попадне, подхвърлена от вятъра, обратно в някой от съседните дворове.
Това е честа картина, ако решите да се разходите по „Боклуджа”. Иначе зелени- на и прав път, докъдето ти стигне погледът, спокой- ствие и едно необяснимо усещане за принадлежност, за това, че си у дома си. И в следващия момент те спъ- ва реалността. Строителни материали, кашони, треви са малка част от пейзажа. А хвърлите ли поглед към речното корито ще видите, че „плават” различни бито- ви отпадъци и се сещате, че не са попаднали там сами.
По-страшно става поло- жението, ако се преместите по поречието на реката в обратната посока – към ма- халата. Идилия… или мила родна картинка, определете го, както пожелаете.
Подобни гледки дразнят окото и същевременно с това и сетивата. Загубили ли сме сетивността си към при- родата, която е наша дома- киня? Толкова ли станахме цинични, че подобни гледки не ни дразнят? Боклукът си е боклук, но как се озовава на подобни места е чисто човешки похват. А като го оставите на съседния тро- тоар, например, какво очак- вате? Това не го прави по- малко ваш. И определено не го прави невидим за ос- таналите. Да не говорим за изхвърлянето на строителни материали на всевъзможни места, една част от тях даже са трудно проходими с кола. Голяма изобретателност и
висша форма на наглост!
Подобни постъпки обез- смислят кампании като „Да изчистим България за един ден”. Чистят едни и същи хора. В този смисъл едни и същи цапат. Пак опират не- щата до манталитет и само- съзнание. Защото, когато по- чистих тротоара пред дома си, съседката, която редовно чисти излезе също. Но бяхме сами на цялата улица. Какво като е пометено пред къща- та ми, след като в съседство има треви и боклуци? А другите цъкат с език изпод пердето и са от онези инди- види, омаловажаващи труда на другите. Оказва се, че по- вече „заразно” е цапането, отколкото почистването.
Автор: Анна Манова
