Едва ли има някой в Самоков, а и в околните села, който да не знае кой е Христо Ярловски. До скоро всички свързваха неговото име с управлението на града. Самоковец с голям житейски и управленски опит, от две години той решава да се заеме с една не толкова лесна задача – да пише интересни, на моменти забавни, на моменти поучителни истории. Негови герои са наши съграждани, като една част от тях са съвременници, а други – живели в близкото минало. Всеки знае характера на Христо Ярловски, който и в най-трудната и тежка ситуация, ще намери приказка да я направи весела и комична. Такива са и историите му, които се четат на един дъх, тъй като са леки, забавни и интересни. Потърсихме автора на „Самоковски истори”, за да ни разкаже малко повече за това, което го мотивира да се причисли към самоковските писатели. Разбира се, предварително бяхме настроени да чуем още много забавни истории и коментари, като не останахме разочаровани в това отношение. Трябва да отбележим, че всички приходи от продажбата (по-голяма част от тиража е подарен)на втората част от „Самоковски истории“ ще отидат като дарение за строителството на нов храм в Самоков.
Г-н Ярловски, всички ви асоциират като човек на управлението, какво ви накара да се захванете с книгописане?
Преди всичко бездействието. Четиридесет и една години все пак си бил в котела на един активен живот и изведнъж, събуждаш се една сутрин и осъзнаваш, че няма какво да правиш. Постепенно почнах да събирам истории, първоначално за самоковските зевзеци, които преобладават в първото издание. Във втората част наблягам повече на историческите неща, като моите изследвания са чисто аматьорски и добронамерени.
Откъде черпите сведения за тези истории?
Изключително много ползвам книгата „Самоков и Самоковската кааза” на Румен Ковачев. Също така Христо Семерджиев има невероятно интересно описание на самоковско през 19 в., както и автобиографии на самоковци, които имат живот преди Освобождението, например ген. Кантарджиев, д-р Чакалов, фамилията Вариклечкови, контраадмирал Паспалеев, който, за съжаление, е много малко известен на самоковци, но с много интересна биография.
Можете ли да ни разкажете малко за него?
Поспалеите са самоковска фамилия. Непосредствено преди Освобождението са имали хан край града. Бащата и майката – ханджии, ги убиват. Това детенце остава сираче, но е прибрано от монахините в манастира. По-късно един от руските офицери – майор Самсонов много го харесва, тъй като много приличало на неговите деца. Тръгвайки за Русия, той го взима с него и го осиновява. Записва го във военно училище, като стига до чин капитан в Руската армия. Жени се за една дворянка от много богато семейство, като „о”-то във фамилията заменя с „а” и става Паспалеев. Въпреки, че е напуснал пределите на родината си едва на четири години, българската семка го дърпа обратно. Връща се в България като капитан. Първоначално започва да служи в Кюстендил, а след това, по негово желание, е прехвърлен в Самоков. Тук е командир на 1-ва дружина към 22-ри пехотен полк, в който е служил и Димчо Дебелянов. Воюва в три войни, като в Първата световна война е ранен и умира от раните си, като посмъртно е произведен в генерал. Неговите двама синове – Иван и Валентин също са военни. Валентин Паспалеев тръгва от много ниско ниво като морски офицер и стига до командир на Дунавската флотилия. Награден е с много високи ордени. След това става началник щаб на Българския морски флот. Точно тогава е оклеветен, че е френски шпионин и е убит през 1949 г. По-късно, през 1964 г. е реабилитиран, а през 1992 г. посмъртно е произведен в чин контраадмирал.
Защо, според вас, самоковци не знаят имената на тези велики техни съграждани?
На първо място, не си четем и не си познаваме историята. Прекалено голяма ни е историята за едно малко градче като Самоков. Има далеч по-големи градове, които нямат и наполовина толкова обширна история. А има и нещо в характера ни. Много хора си казват – „майната им на тези, дето си живели преди нас”. Затова се опитвам и аз да публикувам неща за тези позабравени и малко известни имена. Много е интересна и историята на ген. Кантарджиев, който е от рода на Чакър Войвода. Те са продановски ковачи, които идват в Самоков. Хюсреф паша, когато заминава за Сараево, взима със себе си доста будни българчета и ги записва в училища, като те учат малко известни занаяти в Османската империя. Бащата на ген. Кантарджиев го записва да учи в Загреб в училище за фино ковачество. Там, той учи производство на кантари, откъдето идва и фамилията му – Кантарджиев.
Във втората част на книгата, освен чисто историческото, не пропускате да отразите и още няколко зевзеци. На изчезване ли са Самоковските зевзеци?
На изчезване са, определено. Ако са останали подобни индивиди, те определено не могат да се нарекат зевзеци, аз съвсем по друг начин бих ги определил. В тях го няма хумора, може би глупостта надделява. Просто хората излезнаха от онова колективно живеене, където е и почвата на зевзека. Тогава неговия зевзелък може да се чуе и види от много хора, шегата му е по-скоро положителна, а не с цел да обиди някой. В моите книги пиша за много комшии, но има още много зевзеци, които не са описани. След първото издание на „Самоковски истории” много хора ме викаха да ми разказват за този или за онзи. Лошото е, че си отива онова поколение, което помнеше много от „легендарните истории” на миналото.
Когато чуете думата зевзек, за кого се сещате веднага?
Една голяма част от тези хора не са ми съвременници, т.е. аз ги знам по разкази. Ако говорим за тези, с които аз съм контактувал, това е бай Любе Абизано. Това, което пиша за него са мои спомени. Също Тройчето (Георги Ковачев), с който сме сядали на маса и сме се забавлявали. Ванюшка и Бохори смътно си ги спомням. Помня времето, в което те бяха в устата на всички.
Какво ще кажете за прякорите в Самоков, те също са много интересни и забавни?
Това е една необятна тема, на която съм обърнал внимание в третата част на самоковските истории. Прякорите са в основата на много фамилни имена в Самоков. Руската администрация, след Освобождението, идвайки тук, дава на хората фамилни имена, тъй като дотогава хората са имали само по две имена – например Иван, син на Драган и т.н. Фамилиите се дават по три начина. Първият е професията – например Терзийски, бил е терзия, Ковачев – бил е ковач и др. Вторият начин е от мястото, откъдето идва човекът. Например – Ярловски, дошли са от Ярлово, Белчински – от Белчин, Алински – от Алино и т.н. И третият начин за получаване на фамилии, който е и най-интересен, са прякорите. Да кажем, тук има фамилии като Вариклечкови (във втората част обяснявам откъде идва названието на тази фамилия), Белобоскини, има Догазанови, Дришльови, Пръдльови, има и Клатикурови, както и други интересни фамилии, като в третата част на книгата ще отделя значително място върху тези прякори и фамилии. Интересно е, че първите хора с подобни фамилии, някъде около 1890 г., много не са се усетили. За руската администрация, която е извършвала описването на населението и е давала фамилните имена, много от тези прякори не са означавали обидни словосъчетания. Затова именно и тези хора са описани по подобен начин. Малко след това, тъй като има много обидни фамилии и на тези хора започват масово да се подиграват в училище или казармата, правителството взима решение и разрешава на тези, които смятат, че фамилиите им са обидни, да ги заменят с нови. Прието е името на дядото да стане нова фамилия, например дядото е бил Иван и стават Иванови. Това, на пръв поглед благородно дело, доведе до един невероятен проблем през 70-те години на миналия век. Започнаха да се срещат имотни грешки, тъй като много имена и фамилии се повтаряха. Същото стана и с банкови сметки, с имотния регистър, нотариалните актове и др. Например, и сега в София има над 9 хил. души с името Иван Иванов. По тази причина, България е една от първите страни, която въведе цифровото име (ЕГН) именно в този период – края на 70-те – началото на 80-те години.
Има и още нещо интересно при фамилните имена, дадени от руската администрация. Тези от тях, които са били от по западна Русия, където е имало повече полско влияние, въвеждат фамилия на „ски” (Ярловски, Гуцалски и т.н.) – това се случва главно в западна България. Други от администраторите, въвеждат „ов” (Петров, Иванов и др.). Някои пък дават фамилии, завършващи на „ев” (Илиев, Методиев и т.н.). В Самоков има едно нещо, което го няма на други места – някои фамилии завършват на „н” (Стефкин, Петрин и др.). Според мен става въпрос за деца на вдовици, т.е. Стефкините, Ружините, Есенините, има и такива фамилии в Самоков.
В третата част, която подготвяте, освен със зевзеци и прякори, с какво още ще ни изненадате?
Там искам отново много сериозно да навлезна в онзи чисто аматьорски, но добронамерено изследователски момент. На едно изследване, което не е научно. Но вижте, на базата на такива ненаучни, изследователски и легендарни истории направиха туристическия бизнес на Гърция, в момента подобно нещо се случва и в Турция – на този камък е седял този, но другия камък онзи и т.н. Например къщата на Св. Богородица е в Турция. По този повод аз бих казал – „нерде Ямбол, нерде Стамбол”, но туристите я посещават, тъй като се рекламира много. И ние, ако иск
аме да правим туризъм, трябва да си измислим и легенди. В Самоков има доста хора, които са против легендите, но точно тези легендарни истории хранят много държави – Италия, Испания, Гърция, Турция и много други, където на базата на легендите създадоха историческия туризъм.
Точно това ми се иска и на мен, макар и с прекрачване и недоказуемост все пак да ги създаваме тези легендарни истории, тъй като във времето неминуемо една легенда става истина. Голяма част от историята е на базата на предания и легенди и аз, там където не съм много сигурен в някои неща, пиша – има такава легенда
