Любовта и интересът към българското и самобитното през последните няколко години се повишава. Появиха се доста самодейни състави и хоротеки, места, на които хората са хванати за ръце и заплитат с всяко ново хоро нишката на българското.
Такава задача си поставя и Асен Атанасов, създателят на клуб по български танци „Гайтани”. Като клубът от близо половин година има представителство и в град Самоков. Историята му е доста интересна. Дълги години Асен Атанасов е част от танцовия състав на Нешка Робева. Изморен от интензивността и ритъма на дейност там, той се отказва. „Работеше се на много големи обороти, няма почивни дни, няма празници”, споделя той. Следва заминаване за чужбина и връщайки се, през 2006 година, отпочинал и с голямо желание се завръща към танците отново. Получава предложение от Държавния ансамбъл „Филип Кутев” и започва там. Неговото голямо желание обаче е да се изявява като хореограф и да обучава деца. Започва търсене на място и на желаещи. С малвко тъга споделя, че не са се покрили очакванията му и че децата всъщност нямат интерес към подобен тип танци. Затова той решава да обърне нещата и да започне отзад напред – да се насочи към родителите. Така започва да се пише вече 6-та година историята на клуб по български танци „Гайтани”.
Как дойде името на танцовия състав?
Стана спонтанно. Когато започнахме с първата група, те се оказаха много сериозни, идваха, играеха. Тогава някои от тях предложиха да си поставим име и да се обозначим. Аз нямах идея и им дадох задача на тях да измислят. Така дойде предложението за „Гайтани”, всички го харесахме и сега така си се казваме. Аз, по принцип, винаги съм давал свобода, така е и с хората, ако някой знае някакво хоро от някое село или регион искам да го покаже и на останалите. Не е възможно всеки да знае всички хора, дори и професионалните танцьори. Учим се всички. Така се обогатяваме взаимно. Моята роля тук е да го направя по по-шлифован начин, защото хората по селата играят по автентичен начин.
Каква е разликата от танцуването в състав от типа на Нешка Робева и самостоятелната изява като хореограф?
Много е различно. Когато си танцьор, ти си един изпълнител, който трябва да направи нещо, което е зададено от постановчика. Не мога да кажа кое е по-доброто, защото когато си на сцената, това е най-великото нещо. Човек се изявява, предава своята енергия на публиката. От доста време не съм се качвал на сцена. А танцуването в състав ми липсваше в началото много, защото цял живот това съм правил, дори и преди попадането ми при Нешка Робева. Имах голямо желание да бъда преподавател и това се случи, преподавах в Хореографското училище в София. За мен то е стартът за всеки, който иска да се занимава професионално с танци. Моята задача там беше различна, а отговорността огромна – да обучаваш бъдещи професионалисти. А вечер бях със самодейците, дошли да се разтоварват.
Как дойде решението за направата на самодейна група в Самоков?
Групите ни в София и Пловдив се развиха доста добре. Един от нашите хореографи – Влади Ценов, който има самоковски корени, предложи да направим група и тук. Аз приех и му дадох задача да намери подходящо място, зала. Трудното беше не
намирането на място, а на преподавател. Аз не познавах подходящ човек с такова образование от града ви. Исках да бъде професионалист, на това особено държа. И тогава се сетих за моя съученик Николай Борисов. Той не е от Самоков, но живее в близост. Потърсих го. Оказа се, че той не се е откъснал от танците. Николай се съгласи и така тръгнаха нещата. Доволен съм от него, успя да координира новосъздадената в края на миналата година самоковска група.
В момента са сформирани две любителски групи, които два пъти седмично танцуват. Предвиждате ли още такива групи за начинаещи в Самоков?
Да, от 5 март- вторник- ще отворим още една група за начинаещи. Всеки, който има желание може да дойде и да се запише. Радваме се, че тук има доста желаещи. Самоковската ни група общо наброява около 50- 55 човека. В началото се бяха записали много повече, но почти винаги е така, отсяват се. Някои идват само за месец, да научат основните хора, да ги знаят, когато ходят по различни мероприятия. Други идват с цел да отслабнат, трети си имат постоянство и искат да научат колкото се може повече. Мотивите на всички са различни.
С колко човека работите?
Най-много дължа на съпругата си Мария Лъджева, която беше двигателят на всичко. Хората, с които работя са Полина Ценова, Аделина Божичкова, Василена Костадинова, Вера Михайлова, Владимир Ценов, Ивайло Петков, Николай Борисов и Ани Дойчева. Те са разпределени в групи в София, Пловдив и Самоков. Нещото, което научих при Нешка Робева, където беше стартът на моя професионален път, е работата в екип. За мен е много важно да се вслушвам в колегите си, в съветите, които те ми дават, само по този начин се развива клубът. Много съм им благодарен на всички.
Напоследък се забелязва една тенденция за популяризация на българските народни танци. На какво се дължи? Мода ли е?
От няколко години насам много хора заобичаха българското. Ние сме тези, които трябва да възпитават тази любов към нашенското. На хората, каквото им предложиш, са склонни да опитат, най-малкото от любопитство. Въпросът е да се предложи нещо качествено и добро, а когато то е заложено да се възприема става много по-лесно. Наша е ролята да върнем хората към корените. Може би малко омръзна тази заливаща ни от всякъде чуждестранна вълна или тази така популярна поп-фолк тенденция, която смятам, че замира. Всъщност ние забравихме, че сме българи – може би това е мотивирало хората да дойдат в залата.
Какви изяви имате и какво предстои?
Имаме през годините доста участия на различни фестивали за любители. В София през 2007 година беше първият подобен фестивал, тогава ние не участвахме, започнахме някъде от 2008г. След това се отвориха много подобни фестивали. В едно пловдивско село, Ягодово, правят много хубав фестивал. През лятото е. Ние сме организатори на фолклорен фестивал за любители „Хоро в София”, който ще се състои на 27 април. Тази година ще бъде третото издание. Прави се с благотворителна цел за деца в неравностойно положение. Взимали сме доста първи места, грамоти, медали, играли сме благотворително. В чужбина не сме ходили, но има време. Имам идея и за самоковската ни група – разбрах, че празникът на града ви е на 21 август. Може да вземем участие с една китка от шопски хора, обмислям го още, трябва да попитам и ръководството на града дали ще може.
Кое хоро е характерно за нашия град?
Самоковско хоро, което вие тук наричате „Бяла роза”. Но хоро „Бяла роза” няма, размерът е същият, но се изпълнява на друга песен. Традиционното самоковско хоро, което аз знам е на „Купила ми мама шарени чорапки”.
И за финал колко хора знаеш?
Знам толкова, колкото в момента играе моята група и може би още 10 – 20. Иначе винаги се интересувам от новите хора, ходя по фолклорни събори и гледам как танцува възрастното поколение. Непрекъснато научавам по нещо. През 2010 година успяхме с жена ми да отидем в Копривщица и да заснемем доста материал, който ползваме и в клуба. Две години подред двамата правихме изследване в с. Рудник, близо до гр. Бяла (Варна). Направихме една вечеринка на самодейните състави на селата наоколо. Това, което ни направи впечатление, е, че започва да се губи фолклорът, защото няма приемственост. Всичко започва да се губи, ако няма такива като нас, които да търсят нишката на българското.
