Много често чувам разговори между различни хора, за това как се живее в България и колко е трудно всичко. Не отричам този факт, но тази прекрасна страна заслужава да се борим и да я превърнем и в прекрасна държава. Дори в един от най-бедните региони красотата е жива, хората милеят за страната си и искат нещата да се променят.
Става въпрос за онази част на северозападна България, в която се намира село Септемврийци и град Монтана. През изминалата седмица съдбата ме изпрати в този „северозападнал” регион, където хората се борят за оцеляването си. Това естествено не важи за големия град Монтана, а за онези малки, почти заличени селца между него и Септемврийци.
Нека ви разкажа какво видях, а след това вие можете сами да си направите изводи за живота и положението в онзи край на нашата страна.
Септемврийци е едно малко селце, чиито жители намаляват с всеки изминал ден. В по-голямата му част дори няма канализация и хората живеят като в началото на миналия век, със септични ями. Е, поне питейна вода има. Останали са само онези, които нямат избор и други, които милеят за родното място и не искат да го оставят. Но да си кажем истината- населението е доста застаряло, по улиците (или по-точно калните пътеки) почти не се срещат млади хора, а голяма част от онези, които срещаме са дошли за уикенда да посетят своите роднини.
Изоставените къщи дори не мога да преброя, защото заради бедността в някои случаи и обитаемите изглеждат не много по-добре от другите. Тук, в това малко селце, гостувам на два уникални баби, майка и дъщеря, които въпреки всичко, което се говори за региона са запазили оптимизма си. Баба Рилка, макар и на 90 години, не може и за миг да седне. Тя е от онова поколение, което е изкарвало всяка трошица хляб с пот на челото и е свикнала да не почива много. Баба Радка ни омеси баница и ни нагости добре. След прекрасния ден, прекаран с нашите домакини, беше време да тръгнем към Монтана.
Пътувайки, гледах местността и си представях какво ли е било преди години. Как ли са изглеждали занемарените стопанства, които са давали работа на голяма част от населението, а днес нямат дори покриви. Колко ли хора са се трудили на полето и на колко е давало хляб, а днес е просто парче земя, обрасло в тръни. Появяваха се и интересни цветове по полята, за жалост се оказа, че това е не красотата на есента, а мръсната душа на хората.
Само духовно обезличените хвърлят всичко сред природата, без да се интересуват от последиците. А тук явно има доста такива, защото около селата по полето сякаш има дъга от найлонови пликчета и всякакви други отпадъци. На фона на тази жалка картинка си спомням думите на двете баби, че хора от ромски произход са започнали да си присвояват изоставените къщи и да живеят в тях сякаш са тяхна собственост. Сещам се и за случаите, когато по новините даваха за пребити старци в собствените им къщи за 50 лв.
В какво се е превърнала нашата родина? В какво сме се превърнали самите ние? Не можем да обвиняваме единствено малцинството за всичко, ако ние бяхме хора на място, те нямаше да си позволяват такива волности. А ако държавата ни беше, каквато трябва, изобщо нямаше да се случват подобни неща.
И все пак пътят продължава, моят път към Монтана, към бъдещето, вашият на където сте го насочили. Осеят с дупки, с липсващ асфалт, с всякакви изкуствени или естествени неравности, трябва да продължаваме, да пътуваме и да се борим.
Моето близко бъдеще и крайна точка на целта ми беше Монтана. Един вековен град, криещ в себе си някакъв неповторим дух. В центъра на този град се усеща някаква странна романтика, тук има нещо различно. Помислете ме за луда, но аз се чувствах в Париж през миналия век. Една „приглушена” светлина струи от уличните лампи, сякаш са фенери. А алеята, по която вървиш е странно романтична. Колко прекрасно е тук!
Забравих всичко грозно, което видях през деня, пред очите ми бяха само оптимистичния дух на хората, с които бях, и романтиката на града. Дано всяко пътуване, мое и ваше, свършва по такъв неповторим начин и дано винаги стигаме до прекрасното, въпреки помията по пътя.
