Самоков

Дойдох си… Едно пътуване към друго време

 Тук въздухът ухае на България, но първото, което усещаш, когато дойдеш в Лещен е една огромна тишина. Чувството е парадоксално, защото едновременно има много къщи около теб и пак си сам. Некролози по вратите на старинните къщи указват, че тук някога са живели хора. По статистиката от последното преброяване, става ясно, че тук население е едва десетина души. Има кметство, пред което като паметници на забравеното детство стоя катерушка и люлка, сякаш да напомнят, че и тук някога е имало деца.
Официалната информация за Лещен го представя като българско село, старинно селище от неврокопската кааза. Данните от 1878 година показват, че в него е имало 59 домакинства и над 200 души население. В 1891 година Георги Стрезов, български учен историк и юрист, пише за Лещен следното:
 „Лящин, село в полите на един доспатски клон, 1/2 час до левия бряг на Канина. Пътят от Неврокоп до Фотовища е равен, а оттук се захваща тесен и стръмен. Обикновен ход захваща 4 часа. На първо място стои скотоводството. Българска църква. Къщи 56, българе. Най-последно българско село; отвъд захваща Рупчус. Като най-затънтено в Лящин селянете са страшни суеверци. За да се лекуват или съветват от цялата околия, дохождат при врачките в Лящин”    “
  През периода  1908-1909 година селото има 88 български къщи.
На времето селото е било общински център с развита търговска база. Общината е просъществува до 1934 година, след което архивите ѝ са били преместени в общината в село Ковачевица. В момента регистрите за гражданско състояние се намират в общинския център село Гърмен а  ЕСГРАОН се намира в село Горно Дряново заедно със стар регистър за местното население.
 При избухването на Балканската война в 1912 година седемдесет и девет души от Лещен са доброволци в Македоно-одринското опълчение.  
  За това колко древен е Лещен свидетелстват множеството археологически открития. За първи път името Лещен се споменава в османски документ от 1671 г.  Първите съвременни заселници били привлечени от Лещен най-вече заради  златоносните пясъци на река Канина. Многодетните семейства на занаятчиите (строители, ковачи и дърводелци) много бързо култивират необработената родопска земя и за по-малко от половин век Лещен се превръща във водещ търговски център в областта.
  През първите десетилетия на XIX в. са построени църква и килийно училище, а през 1889 г. в своите записки, босненският етнограф и археолог Стефан Веркович записва Лещен като селище с 56 български къщи. През 1907 г. по данни на Неврокопската митрополия населението вече е 487 души (българи – християни).
Лещен официално се присъединява към територията на България след Междусъюзническата война през 1912 г. (в която участие взимат десетки местни жители) и остава търговски и общински център на до 30-те години. След преразпределението на общините през 1934 г. постепенно започва обезлюдяване. Основен местен поминък остават земеделието (добив на ръж, овес, ечемик, тютюн), животновъдството, дърводобивът и дюлгерството.
 Малко по-нагоре по пътя виждаме друго доста по-голямо село – на табелката пиша Горно Дряново.
  В списъка на селищата и броя на немюсюлманските домакинства във вилаета Неврокоп от 13 март 1660 година село Горно Дряново е посочено като село, в което живеят 8 немюсюлмански семейства. В 19 век Горно Дряново е мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Горне Дряново е посочено като село с 40 домакинства и 100 жители помаци.
  Още старите документи свидетелстват за това, че Горно Дряново е мохамеданско селище. В 1891 година Георги Стрезов пише за селото това:”
Горно Дряново, помашко село отвъд Канина, на разстояние 1/2 час от Ковачовица към И. Токо речи всички са кираджии с коне. Къщи 50, помаци.
  Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Горно Дряново е българо-мохамеданско селище. В него живеят 300 българи-мохамедани в 45 къщи.. Според Стефан Веркович  към края на 19 век Горно Дряново има мюсюлманско мъжко население 133 души, което живее в 40 къщи.
Първите впечатления, които човек добива при досега си с Горно Дряново е, че гъстотата на населението е изключително интензивна. Всичко е така вкупчето едно в друго, сякаш къщите са залепени. 1049 е броят на хората, които живеят там. Макар да се казва, че основно препитание за региона е тютюнът, по-наблюдателните веднага ще видят, че във всеки дом има огромни количества дървесина, наблъскана къде ли не – под прозорци, под тераси, под самите къщи.
  Руската техника също е добре застъпена – всевъзможни останки от СССР се виждат паркирани пред къщите, като свидетелство за едно бивше величие. Явно е, че само с такива машини може да се влиза в гората.
  Най-сетне след живописно пътуване още по-нагоре стигаме Ковачевица. След нея пътят свършва. Има само черни пътища, към тайнствени светилища като тракийското скално светилище Козия камък. Природната забележителност “Козият камък” е уникално скално образувание с площ от около 300 кв. м в едноименната местност в землището на с. Ковачевица, на 14 км северно от селото. През 1976 г. местността е вписана в държавните регистри като “Природна забележителност” и е под закрила на закона.
При направени през 1983 г. археологически експедиции са изследвани издълбаните още в древността 120 еднакви по диаметър и дълбочина дупки в скалното образувание. Разположени в определени геометрични редове, те са подобни на описаните в архео-астрономическата литература “дупки”, датирани от 3000 г. пр. Хр. в Европа, Русия и др.
Възможно е астрономическа култура на бесите да е била толкова висока, че да е позволила изработване на “звездна карта” върху скалните повърхнини, дело на жреците на бог Дионисий Сабазий.
  Преданието разказва, че основаването на Ковачевица се свързва със заселници от Велико Търново и по-късно от Костурско, които донесли строителния занаят. За първи път името му е отбелязано в османските регистри през 15 – 16 в.
  Селото е разположено на река Канина, в долината на която се намира малкото обработваема земя и единственият път, който води към Гоце Делчев и долината на река Места. В списъка на населените места с регистрирани имена на главите на домакинствата през втората половина на 15 и началото на 16 век в село Ковачевица са регистрирани 17 лица. В селото се заселват българи от Рибново и вероятно от Банско,а през 18 век в селото пристигат и българи от западна Македония. За това днес свидетелстват двете части на селото, горната Банева и долната Арнаутска махала.
Свидетелствата за Ковачевица от 1873 година посочват селото със 185 домакинства и общо 630 жители, което контрастира ужасяващо на сегашното състояние на селото, което сега е полупразно.
В 1891 година Георги Стрезов пише  и за  Ковачевица:
    „Ковачовица, на СИ от Неврокоп 4 1/2 часа. Лежи в един дол между скалисти бърда. Канина е твърде близко до селото. Скотоводци и зидари; някои излизат изкусни майстори по чужбина. Църква българска „Св. Никола“, и училище с 50 и повече ученика. Българското училище е твърде старо. 250 къщи българе.”
  Най-съществено значение за възрожденския облик на архитектурата на с. Ковачевица имат заселниците от западна Македония. На техният колективен труд и потомствен талант се дължи изключителната  непреходна красота на архитектурата. Но това строително чудо не е материализирано само в с. Ковачевица.
  Не е случаен фактът, че традицията в строителството, професионалните тайни, предавани от поколение на поколение, оформили няколко генерации талантливи строители, излезли именно от с. Ковачевица, за да придобият славата на майстори от самобитната ковачевска дюлгерска школа. Ковачевската архитектурно-строителна школа, подобно на самобитните живописни и резбарски школи е уникално възрожденско явление. Потомствената приемственост и непрестанното професионално усъвършенстване били в основата на нейната популярност. Респектиращ е броят на изкусните майстори- дюлгери, които само в с. Ковачевица наброявали 300-450 годишно, а заедно с дюлгерите от селата Лещен, Марчево, Гърмен, Рибново, Огняново, Долен и др. достигал до 1200 души. По своята масовост строителната школа съперничи на Тревенската, считана за най-многобройна. По запазени сведения, ковачевските майстори са строили на повече от 70 места из страната.
Архитектурната приказка от камък и дърво, на която се възхищаваме и сега, е създадена от изкусните ръце на велики ковачевски строители – самоуки гениални дюлгери от родовете Пачалови, Джигреви, Мъгеви, Джиртови, Баятеви и др. И днес са трайни следите от строителния апогей на тези талантливи хора, които сами, без външна помощ, въздигат големия трикорабен храм-базилика “Св. Никола” през 1841-1847 г., в близост с най-старото килийно училище в Неврокопско, завършено още през 1820 г., в което първи преподаватели са местните свещеници.
  С присъщия си дух на търсещи и организирани хора, многобройните земеделски фамилии учредяват през 1920 г. Земеделско стопанско сдружение “Братство”. През 1922 г. се учредяват и горските трудово производителни кооперации “Родопи” и “Червен бор”, а по-късно през 1932 г. е построена и модерна кооперативна дъскорезна фабрика (гатер) в местността “Беслет”, задвижвана с пара.
  Тази производителна структура, която жителите на с. Ковачевица създават, им осигурявала работни места по цялата линия на производство от горски секачи, извозвачи на трупи до дървообработващи полуманифактурни специалисти. Бавната, но необратима миграция на населението на с. Ковачевица към градовете започва от 1946 г. Велинград, Нови Кричим, Казанлък и др. привличат с възможности за повече образование и различни професии. Потокът от млади хора, напуснали селото го обезлюдява. От население, наброяващо 2000 души при жилищен фонд от 300 къщи, още през периода 1938-1940 г. то спада на 1229 жители. Картината става все по-тъжна през следващите десетилетия. Изчезва чаршията със седемте кръчми, няколкото касапници и двадесетината дюкяна, обезлюдяват се къщите, опустяват улиците. Днешните жители са едва 50-60 души, повечето в напреднала възраст, а огромните горски владения на селището сега са природни резервати и не могат да послужат за съживяване на каквото и да е производство.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close