Преди известно време, пътувайки в колата попаднах на едно радиопредаване, посветено на спомените от детството. Замислих се… Какво си спомням аз от този период на моето съществуване и въобще с какво го свързвам. Едва ли са много тези, които си спомнят повече лошите моменти, отколкото веселите. Така е и при мен. По това време (80-те години) в главите на децата мухите бяха съвсем други, отколкото сега. Нямаше компютри, нямаше мобилни телефони, не се намираха също и модерни велосипеди – всеки имаше „Балкан”-че или в най-добрия случай руски „Школник” (и то с мигачи).
Това, разбира се, не означава, че веселбите и и
грите са били по-малко или по-безинтересни, напротив. При липсата на съвременните детски „залъгалки” прекарвахме цялото свободно време навън, на въздух. Предполагам, че повечето игри, които ни изпълваха летните вечери до тъмно, за съвременните деца са непонятни, както за нас са били непонятни игрите от времето на нашите родители. Факт е обаче, че забавлението ни владееше и липсата на „глезотии” не ни се отразяваше негативно.
Беше наистина забавно да си направиш „пукало” от 2 болта и една гайка, с което да гърмиш вечер, да ходиш с приятелите на чочове по Искъра, да си сложиш „щракало” на задната гума колелото, да сътворите „лагерница”, с която скоростта винаги имаше значение, и още куп интересни за детското съзнание дейности.
Разбира се, по това време си мечтаехме да пораснем възможно най-бързо. Сега е точно обратното – искаме времето да спре, а защо не и да се върне назад. Е, неминуемо имаше и смущаващи обстоятелства, които бяха предпоставки за наказания от страна на родителите ни, свързани най-вече с лоши оценки в училище, направена беля или някое сбиване, но това си беше част от действителността. Не можем да забравим сутрешната гимнастика в двора на училището, игрите на криеница, стражари и апаши, забавните стрелби с фунийки и прашки, които сами си сътворявахме. Също така затворя ли очи изплуват приказките, прожектирани от родителите ми на стари прожекционни апарати с ленти, филията с лютеница и сирене или сладко, погълната набързо по време на игра, празничните манифестации, колекцията картинки от дъвки „Турбо”, както и „Милион и едно желания”, чакано с нетърпение, излъчвано главно около първи юни.
Замисляйки се, от дистанцията на времето, мога със сигурност да кажа, че моето детство е било изживяно по един прекрасен начин. За всеки обаче спомените от ученическите години са различни. Едни ги свързват с летните месеци на село при баба и дядо, други със спортните лагери на морето или планината, трети с уроците по музика и пеене, четвърти си спомнят бригадите, пети – пасенето на биволите край реката и така нататък, и така нататък… Колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че почти всеки би искал да се върне назад във времето и да натисне копчето „стоп” или „пауза” на определен момент, като го изживее отново и отново, и отново… Сигурен съм също така, че има и хора, които въобще не искат да си спомнят каквото и да било от детските си години. За тях това са тъмни и мрачни времена, които периодично изплуват в съзнанието им, без значение колко дълбоко в него са скрити.
Сега, почти 33 години след раждането ми, действителността е различна. Детството е далеч назад във времето. Мислите са насочени в друга посока – по какъв начи да осигуря нормално и весело израстване на моето дете, което неминуемо ще се сблъска с голяма част от проблемите, изживени от мен. По какъв начин то да бъде предпазено в динамичната и опасна среда, която ни заобикала? Въпросите са много, а отговорите за съжаление малко и почти всички неточни.
