Зоя Станкова
Танцувам блус. Сигурно сънувам.
Ето, че жадуваният миг дойде.
Скъп парфюм със сетива целувам.
Красота обгръщат моите ръце.
В ритъма вълшебен те притискам,
нека в приказка за миг се потопим.
С устни да те омагьосам искам
и с този танц във нежност да се преродим.
С поглед аз часовника проклинам:
седем са минутите на тоз копнеж.
Значи СЕДЕМ МИГА ВЕЧНОСТ имам,
а след туй… раздай ме на когото щеш!
Знам, че сенките край нас те плашат,
в мен ти виждаш само хорски клевети,
мислиш другите какво ще кажат,
че на този танц със мен се съгласи.
А искаш ли пред всички тук, открито,
да ме целунеш с устни от сатен?!
Напук на тези погледи, които
те проклинат лудо зарад мен.
Кажи ми! Виж, аз целият треперя.
Сълзите ми в косите ти попиват.
Дали душата ти там ще намерят
или в жертва като мене те отиват?
Вместо отговор две длани кадифе
от раменете ми се снеха сляпо.
Значи приказката свърши? Е, добре,
оставям те. Спокойно, мое злато!
Миг преди вратата да затвориш
аз благодарих в цигарения мрак.
“Няма за какво” ми отговори,
ала не прибави “Заповядай пак”…
/Николай Спасов/
Поетите са винаги влюбени – в света, в жените, във виното, в китарния звън, в луната, в мечтите, в усмивките, в сълзите… Влюбени във всичко, което може да съществува и всичко, което може да създадат и измислят, извън реалностите, което знаем ние – обикновените хора, извън всичко, което се побира в границите на един нормално подреден свят… В творческите безкрай и хаос!
Николай Спасов е от младите поети – мечтаещ, копнеещ, влюбен, вдъхновен. Роден в Пазарджик. Възпитаник на Езикова гимназия “Бертолт Брехт” в Пазарджик, с френски език. След това завършва Психология в Софийския унивеситет.
На петнадесетия си рожден ден Спасов пише първото си стихотворение, а неговата учителка по литература в гимназията му помага да повярва в себе си и му дава кураж да продължи да пише и да се интересува от поетичното слово.
Любимият му поет е Евтим Евтимов. Обича да чете още Ботев, Яворов, Дамян Дамянов, Павел Матев, Валери Петров, Недялко Йорданов.
През 2003 година издава първата си самостоятелна стихосбирка “Две устни вино”.
Към днешна дата Спасов работи в сферата на човешките ресурси. Обича хубавата българска музика, наслаждава се на театъра и киното, интересува се от компютри и тенологии. Непрекъснато влюбен е, както всеки поет, защото за да създаваш поезия трябва да обичаш във всяка част от сеундата някой, нещо, някъде, някак.
Може би и защото поезията му е любовна, затова си говорихме, колкото за поезия, толкова и за любов, защото в света на Николай Спасов любовта е тясно свързана с перото му.
“Добър вечер! Как си, лястовице бяла,в този още недописан ден?”, по този начин започва стихът Ви „Признание”, какво признава Николай Спасов и коя е неговата бяла лястовица?
– В този стих лирическият герой признава най-съкровеното нещо, което един мъж може да признае на една жена:
„Тичах след принцеси минзухарени
и разбрах от срещите безброй,
че жените други са създадени
само, за да ме направят твой.“
Това е моментът, когато спираш и осъзнаваш, че всичко, което някога си искал, се е намирало близо до теб, но вероятно вече си го загубил, тичайки след ефектните „принцеси минзухарени“. Бялата лястовица каца веднъж и смисълът на всичко се крие в това – да я разпознаеш. Тя е шансът, който не трябва да изпускаме. Надявам се да не съм пропуснал своята бяла лястовица.
Кога денят на един поет остава „недописан”?
– Когато си лягам с усещането, че не ми се е случило нищо смислено и денят е приключил сякаш по средата на изречението. Винаги се стремя да нямам такива дни.
Къде намират поетите своите музи?
– Музите са музи, защото има творци и творците създават изкуство заради своите музи. Не могат един без друг. Музите са навсякъде около нас. Музата може да бъде красива жена, хубава мелодия, щастливо събитие, носталгично чувство или всяко едно по-особено усещане, което гъделичка душата ни и трябва да намери някакъв външен израз – стихотворение, мелодия, рисунка или нещо друго.
Кое вдъхновява поезията в един монотонен ден и къде намират място римите в поредната 24-часова борба за оцеляване?
– Хубав въпрос. Поезията е бягство от монотонния живот, тя е оцеляване в сивия ден, като нова цветна дреха в стария ни гардероб. Независимо дали я създаваш или я четеш. Просто трябва да имаш очи да видиш тези цветове. Всички търсим нещо вълнуващо и красиво, което да направи дните ни различни. Дори когато е тъжна, поезията прави тъгата по-поносима, вероятно защото поезията е споделяне. Тя е чудесен инструмент за оцеляване.
„Жажда по-безбожна не познавам досега, но и най-се помни махмурлукът от жена!”, често ли страдате от „махмурлук”, причинен от жени?
– Често – не. Махмурлукът идва, когато прекалиш с опиянението. В този ред на мисли се надявам да съм си научил дозата, пък и придобих тренинг вече.
Може би като всички млади хора, младите поети също са най-развълнувани от любовни трепети. Кога се влюбват и разлюбват поетите?
– Когато не искат и когато си поискат. Влюбването е като гръм, никога не знаеш кога ще те удари. При поетите просто удря по-силно.
„От какви ли чувства пак обвзет плахо позвъних на твоята врата, за да принеса с един букет в жертва себе си на свята красота?”. По повод любовта, кое може да накара Николай Спасов да позвъни на нечия врата с букет цветя?
– Аз съм много срамежлив човек. Трудно бих позвънил на нечия врата с букет цветя. Но именно затова любовта прави чудеса и дава крила. Когато си сбъркал, трябва да се извиниш. Когато някой не излиза от мислите ти, трябва и ти да влезеш в неговите. Тогава букетът може да дойде на помощ.
Според друг Ваш стих, Купидон – „негодникът проклет е объркал правилата”. Кое обърква правилата в любовта и изобщо има ли правила?
– Единственото правило в истинската любов е компромисът. Не може да не простиш, ако обичаш, но и не може да обичаш, ако постоянно прощаваш. Любовта надделява над егото и разрушава старите ни правила. Ние сме тези, които първо създаваме, а после объркваме правилата.
Доста от стиховете Ви са изпята поезия, ако позволите да се изразя така. Как стиховете стават песни и Ваши стихове в чие изпълнение можем да чуем?
– Поезията носи музика в себе си. Аз вярвам, че едно стихотворение е много по-въздействащо, когато е облечено в мелодия. Хубавата песен е идеална симбиоза между запомняща се музика и въздействащ текст. Винаги съм се възхищавал на хората, които могат да чуят музиката в стихотворението и да го превърнат в песен. Вече от доста време работя с талантливия Теди Генев, който се превърна и в мой приятел. Той написа и изпя най-красивите песни по мои стихове. Благодаря и на популярния композитор Иван Михайлов, по чиито прекрасни мелодии имах удоволствието да напиша нови текстове, също изпети от Теди Генев. Искрено се надявам да имам шанса и в бъдеще да продължа да работя с тях.
Какво бихте искали да кажете на читателите на в-к „Самоков 365”?
– Да ги има, да обичат и да се гордеят 365 дни в годината със своя град и да пазят традициите си. Прекрасно е, че имат и четат такъв вестник, прекрасно е, че се грижат за културата си. Това е начинът да се съхраним като нация. Нека не забравят, че животът е като училище – трудните задачи са само за най-силните ученици, лесните ги получават слабите. И не можеш да достигнеш върха, ако те е страх от трудностите.
Затова накрая ще си позволя едно предизвикателство към Вас, в знак на благодарност за интересните въпроси:
Животът като журналист
задава своите въпроси,
а отговори в тайнствен лист
единствено сърцето носи…
Вие продължете нататък…
Съгласете се, нетипичен и неочакван завършек на едно интервю, но все пак интересен. Благодаря на господин Спасов за отправеното предизвикателство… A за да не излезе човек страхливец, трябва да отговори:
А сърцето е един артист
върху сцена с въпроси –
под прожектор тих,
пита и аплодименти носи…
