Зоя Станкова
Анна Манова
Да приемем, че градът ни е пъзел. Подреждаме. Пререждаме. Редят обикновените хора. Редят управляващите. Редят дори децата. Понякога неволно разменим някоя част, друг път се затрудним, трети започнем да редим с лекота. Спираме. Започваме. Търсим. Поставяме. Грешим – човешко е! И нареждаме един пъзел, в който има всички части за красив град, има парченцата на можещи и интелигентни хора, има парченца за потенциал за развитие в най-различни насоки, но както и да редим все остава една дупчица в „завършения” му вариант и тази празнина е онова парченце, парченцето на културата.
Напоследък, наблюдаваме с какво усърдие се преправят или подновяват улици, тротоари. Например, забележете около Читалището, с какво внимание се редят, пререждат, слагат се, развалят се по десетки пъти паветата…
Чак на страничния наблюдател му става горещо от този кипящ усърден труд. Обгрижват се, прехвърлят се от ръка на ръка, формират нови пространства.
А на отсрещния тротоар се „четат” книги. Май кафетата са по-пълни от залите. Публиката от разни кибици е навсякъде, цъкащи с език и гръмко изразяващи своето „обществено” мнение.
А културният ни живот за лятото се изчерпва със седмица празници. Репетицията на непрекъснатото местене на паветата очаква своята премиера. А културата остава със спусната завеса на същата тази сцена. Декорите се менят, участниците – също. Афишите са скъсани или със стара дата. Залата е обгърната в празнота, само ехото на отминалите спомени танцува с прашинките. И тогава ти идва да хванеш едно паве и да хвърлиш по културата – не с идеята да я нараниш, а да създадеш шум! Да предизвикаш интерес.
Безспорно всичко, което се прави е чудесно и градът ни добива един по-красив облик. Съгласете се обаче, че визията не е всичко. Заобикалящото ни е част от нас и нашия свят, но хората не сме „заобиколно”, хората сме и същност. Хубаво е да има баланс между вътрешно и външно. В случая обаче отвън е донякъде изрядно, а от вътре – черна дупка, която безследно е погълнала човека и неговите потребности отвъд красивата гледка.
Мислите ли, че с акцент на всичко друго, но не и на културата ще се „облагородят” душевността и ценностите у хората? Ние не.
Какво се случва напоследък, а и не само? Упадъчното състояние на културата не е от вчера или от днес, няма да бъде и от утре. Няма да направи и впечатление на мнозинството. Просто с времето става все по-страшно и явно все по-незабележимо. Защо? От отчаяние, че няма да има положителна промяна или от незаинтересованост? Ние не можем да определим това, вие ще кажете. И все пак, явно, както сме свикнали да гледаме дупките по улиците, каруците на всякъде из града или боклука по тревните площи, например, така сме свикнали и с липсата на култура. Липсва култура и в човешките взаимоотношения. Липсва ни самосъзнание, да не кажем възпитание. Но как да възпитаме у децата си, нещо, което ние самите не носим, въвлечени в ежедневния вихър на безброй условности и борба за оцеляване.
Да, има мероприятия. Имаме два фестивала в града. Има чествания. Организират се различни празници. Ще каже човек, много се прави и душевна храна има достатъчно. Не съвсем. Не може с няколко по-масови мероприятия да „отбиваме номера” за цяла година. Не е редно и допустимо да се наливат средства в какво ли не, а за културата все да не остават достатъчно. И това не само в условията на малкото населено място.
Толерираме всички дейности в града. Всичко, което се прави. Хубаво, обаче не може едно общество да се развива и да гради, да надгражда, когато е лишено от своята същност, а културата на един народ е в основата на неговото съществуване.
Ех, ако културата беше паве, на колко внимание щеше да се радва и как щеше да се развие в нещо красиво, повод за похвала и примамка за внимание!
