В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.
Вапцаров
Дербито между политици и народ се оказа доста оспорвано. Освен това се играе с продължение още от месец февруари. Разклатиха се основите на иначе паянтовата ни държава. В момента тя се крепи на общественото недоволство, на протести и контрапротести, на оправдания на различни политици и най-вече на онзи „лош човешки материал”, който доведе нещата до крайност. Но не идва ли вече време за осребряване на всички дългове? Или ще чакаме да ни запишат в „Рекордите на Гинес” като страната, която направи 100 на 100 – управление и протести, протести и управление, а на моменти и управление на протестите.
И ний сме дали нещо на света – Андрешковци, Бай Ганьовци (а самоковци и Сали), които с усмивка и умиление реабилитираме всеки път, когато стане дума за българщина. Дебатите ни често не излизат извън малкия парламент на кръчмата, защото там сменай-силни. Улицата събра всички „умни и красиви”, но досега няма смисъл от това. И при всяка поредна грешка свиваме многозначително рамене и зариваме главите си в пясъка, а забравяме, че на повърността остава видима нашата същност…
Няма как обаче да реабилитираме Левски, защото ни липсва патос и идеализъм. Няма я чистата и свята Република, на нейно място трайно като неканен гост се е настанил хаосът, безхаберието и олигархията. Развяваме знамена, но нямаме Райна Княгиня. Търсим промяната, но нямаме водачи. Много се говори, но нищо не се казва. Искаме добри упрявляващи, но нямаме личности. 100 на 100 е така! И като теглим чертата остава ни нямането… Нямаме, нищо нямаме – нямаме образование, нямаме здравеопазване, нямаме икономика, нямаме надежда, нямаме средства, нямаме държава. А всеки ден, противно на това, което изживяваме, някой от екрана ни убеждава, че тези неща всъщност ни принадлежат. Нещо не излиза сметката, не мислите ли?
