Анна Манова
Всяка една дългогодишна история се пише със сърце и желание. И нейният живот продължава толкова дълго, колкото са готови да я пишат нейните пазители. Сега ще ви разкажа история, започнала преди един век. Става дума за едно семейство, което успява до днес да съхрани дърводелския занаят, който се предава през поколенията с много признателност и обич.
Местната фамилия Змиярови е една от малкото за времето си в града, която отваря свой дюкян за дърводелство в центъра на Самоков. Днес наследникът на фамилията Здравко Павлов Змияров продължава дърводелската традиция. Работилницата в дома му все още пази спомена как няколко поколения са обменяли идеи, опит и майсторлък в малкото помещение. Именно в това пространство се е „шлайфал“ всеки един в занаята, за да се получи онази приемственост, която и днес държи здраво за сърцето Здравко Змияров и го връща към корена.
Здравко Змияров е четвърто поколение дърводелец. Намирам го улисан в работилницата.
„Горд съм от това, че съм потомък на дърводелско семейство като се започне от баща ми, дядо ми и прадядо ми. Все още поддържам и аз този занаят и се надявам синът ми някога да бъде продължител на семейната традиция. Малко ще са такива като него, които ще могат да се похвалят, че са наследили история, която е над 100 години“, казва Здравко Змияров.
Историята започва през далечната 1921 година, когато неговият прадядо Павел Змияров отваря свой собствен занаятчийски дюкян, в който се занимава изцяло с дърводелство. Той се е намирал на мястото на днешните часовникари, в центъра на Самоков. Там е била и къщата им. Павел Змияров има майсторско свидетелство за майстор по столарския занаят от Софийска Търговско – Индустриална камара. По това време дърводелците, занимаващи се с мебели се водели „мебело – столари“. Тогава в града е имало около десетина души, които се занимават основно с дърводелство. Това са Сотир Атанасов, Васил и Павел Змиярови, братя Манови, П. Бързаков, Хр. Спасунов и син, Коста Фикин, Ив. Чукачев и Димитър Гаров.
В дюкяна се е изработвало всичко необходимо за домакинството от дърво – гардероби, спални, кухни. Интересен факт е, че са майсторяли и дървени ски – с марката „Славевки“ и „Змиярки“. Брат на Павел Васил Змияров път не се увличал по мебелите, негова страст били изработването на вити дървени стълбища.
Макар времената тогава да са сложни и понякога да са работили тайно и на затворени кепенци, дейността в дърводелската работилница продължава дълги години. И така до 1960 година, когато се налага работилницата да преустанови за известен период от време работата си. Това се случва по време на комунистическия режим, когато частната дейност не е приета добре и на майстор Павел Змияров е принуден да сложи ключ на нещо, което е градил с много старание и любов. Предложението да работи в държавно предприятие той приема негативно и започва да се занимава със съвсем различна дейност.
Доста по-късно, през 1986 година, той получава разрешително да отвори отново дюкяна си, в който всичко е както го е оставил. По това време Павел Змияров вече е пенсионер. От този момент работилницата не е спирала своята дейност, та до днес.
„Преминали сме през различни трудности, но сме успяли да съхраним занаята си. За мен е много важно човек да знае корените си“, споделя Здравко Здравков. И продължава:
„Баща ми е занаятчийско чедо, аз също съм. Дядо ми активно работеше в работилницата до 81-годишна възраст. Баща ми, който в момента е на 72 години, до миналата година беше основно действащо лице в работата като кроеше мебелите, а аз сглобявах. Но му се наложи операция на очите и няма как да продължи. Поради тази причина реши да се измести да живее на вилата ни, защото не търпи да чува машините и да не може да работи на тях. Бил е едва 10-годишен, когато баща му го е учил да изработва пумпали на дърводелския струг. Спомням си, че е имало моменти, когато сме се застъпвали и тримата да работим заедно. Бяхме невероятен екип“, спомня си продължителят на семейната традиция Здравко.
С умиление и носталгия си спомня, когато като малко дете е прекарвал време в работилницата до дядо си, за да си заслужи желаното колело.
„Спомням си като юноша, за да получа колело „Балкан“ с облегалка трябваше цяло лято да съм при дядо ми в работилницата. Вероятно повече съм му пречел тогава. Така съм възпитаван. Тази работа по-сериозно я започнах след като завърших казармата. И мога да кажа, че работилницата и занаятът за мен са всичко. Там е душата ми“, казва Здравко.
Споделя също, че с дървото бавно се работи, но направеното ако се поддържа добре обещава много дълъг живот. И забелязва, че интересът към дървените мебели се завръща. А най-ценното е удовлетворението от това, което си измайсторил с ръцете си и то е оценено от клиента. И се надява такъв дълъг живот да има и семейната традиция в дърводелството и неговият син – Павел, който е спортист, да отвори сърцето си за занаята и да продължи да пише фамилната история.
