Стефан Стоименов
Ние, учениците от Професионална гимназия по туризъм – Самоков, прекарахме три седмици на реални работни места във Франция. Такова изживяване е трудно да се опише в една малка статия.
Първият ден във Франция беше изпълнен с очаквания и трудни за описване емоции. Лично аз се надявах да открия отговор на много въпроси – както за хората и живота във Франция и самата страна, така и на някои философски. Пътуването, както обикновено, не се усети. Дългите минути се скриваха на фона на голямото очакване, натрупано през годината подготовка за мобилността. Разказвахме си истории, играехме на телефоните (накъде без тях?) и се опознавахме – все пак ни предстояха три седмици, през които трябваше да сме заедно.
Франция ни посрещна интересно – с автобус, в който нямаше достатъчно място за багажа ни. Управляваше го шофьор, който счупи страничното си огледало в първите пет метра от пътуването. За щастие нямаше суеверни сред нас. Малко огледало като това със сигурност означава три седмици лош късмет. Но явно такава е френската мода.
Пътувайки от Париж за Амиен, първото нещо, което човек вижда от далечината, е катедралата, която стои като гигант сред джуджета в центъра на града. А до нея, стърчаща над всички околни постройки, виси кулата „Пере“. В случая на нашето пътуване, градът ни посрещна и с разкопани улици, които ни костваха десет минути лутане в непоносимата жега, тъй като шофьорът явно не беше местен и не знаеше за затворените пътища. Не болеше да опитва, което ни докарваше до бариера, принуждавайки ни да се върнем по обратния път. Нищо, другия път. А за този – методът на проба и грешка свърши работа. Жалко, че не работи за странични огледала.
В началото, стъпвайки на амиенска земя, се чувствах сякаш наблюдавам една от онези преувеличени снимки на уличките в Холандия, която човек може да намери почти на всеки двадесет поста в социалните мрежи. Къщите – залепени една до друга, високи най-много два етажа, бяха като наредени модели за снимките на нова линия скъпи дрехи. Но сигурно в града не обичаха хубави момичета, защото улиците бяха празни – като в някой филм на ужасите, където зомбитата превземат света. Явно тук си зачитат неделята и я използват по предназначение – почивка. Но ние сме българи – на нас почивка не ни трябва. Петнадесет минути след настаняването в прилежните едностайни общежития, вече бяхме готови за обиколка на града.
Но първо – храна! Иронията тук е, че първото ястие, което опитахме от френската кухня, беше пица. По френски, разбира се. Италианските са по-хубави, смея да твърдя.
Вървейки по главната улица, която води до центъра на града и катедралата, започнах да разбирам колко масивна е конструкцията на този храм на Бога. Сградата е толкова голяма, че когато си на километри от нея, разстоянието ти се струва съвсем малко. Вече пред нея в главата ми излизат сравнения с онези големи камъни, които Титаните са мятали по Олимп – ето толкова огромна е! Около катедралата винаги е пълно с хора, независимо от условията или часа. Всъщност, вечер, между 23:00 и 24:00 часа, има значително количество наблюдатели, тъй като тогава е и светлинното шоу на катедралата, когато тя буквално оживява пред очите ти. Сцените, които са изобразени по стените и от опитните майстори, заменят цвета на сив камък с пъстри цветове и за момент се пренасяш две хиляди години назад във времето, вниквайки в сцените, изобразени по стените, сякаш са 3D филм. За пълно отцепване от реалността служат и звуковите ефекти и един красив женски глас, който говореше на френски. А цялото нещо се движи от няколко огромни кутии, с големината на стая, които през деня изглеждаха като малки крепости. Във връзка с тях, имаме доказателство, че във Франция правилата се спазват! Веднъж, докато се събирахме пред катедралата, играехме с топка (която беше лека). Десет секунди след началото на играта един от преминаващите ни направи забележка, защото можем да нараним оборудването. И ако тръгнете да се оплаквате от липсата на правила в България, се сравнете с този човек. Който не е нищо особено – всеки французин на негово място би направил същото. А в действителност нямаше и забрана за игра с топки. Просто хората са бдителни. И ние, като пофранцузени българи, го послушахме и спряхме. Може би ни спаси от голяма беля, която щеше да ни струва доста.
Градът, оказа се, предлага още много неща: огромен лунапарк, с десетки обекти (личен фаворит за мен е една въртележка, която те издига на пет-десет метра височина, докато те върти и преобръща едновременно); зоологическа градина; градини, изградени по такта на модерното изкуство, през които може да се премине и с лодки, благодарение на изградените канали (тоест една зелена Венеция); огромен парк с голямо езеро в средата му и баскетболно игрище, на което всеки е готов да ти позволи да играеш с него (от което се и възползвах няколко пъти); олимпийски басейн на повече от десет години (в който не пускат без бански) и още много други малки и големи неща. Самият град е много приятен за разходки. И главно това правехме – разхождахме се. Изучихме всяко кътче около нас, дори намерихме българка, която работи от доста години в Амиен. В заключение – в последната седмица се чувствах като в Самоков – до толкова бях свикнал.
А работата беше върхът на сладоледа. Всеки ден отивах с желание и голяма доза складирано усърдие. Работните ми дни бяха разнообразни. Обслужвах всичките закуски и някои обеди. Колегите ми показаха всичко, което трябва да знам, заедно с някои тънкости. Бяха отворени към комуникация и дори се шегуваха често, поддържайки добро настроение. Следяха дали работата ми е еднообразна. Ако това се случеше, колегата веднага разменяше задълженията си с мен. За три седмици придобих завидни умения. В края на периода дори не ги беше страх да ме оставят сам с всички клиенти, докато те вършеха административни работи. Знак на доверие (или експлоатация) пак е нещо. Най-интересното беше фактът, че шефът прекъсваше работата си всеки ден, за да поздрави по отделно всички от персонала и да ги попита как са (да се надяваме не от мързел спрямо по-сложните неща, които го чакат в офиса). Раздялата в края на стажа беше трудна и честно казано ще ми липсва опитът и хората, с които работех. Но най-много ми е жал за прахосмукачката Хенри – беше добър приятел… със счупен нос, за жалост, но за сметка на това изсмукваше всичко.
Част от проекта беше и културната програма, която включваше и пътуване до Париж – град, който бих поставил на първо място сред европейските столици, които съм посетил. Обиколката беше пеша, което още повече усили ефекта от красотата и изяществото му. От Айфеловата кула до малките улички, през които минавахме – всичко беше като извадено от страниците на произведенията на Жул Верн. Имаше много хора – от футболни фенове до български туристи (българите са навсякъде). Местните сякаш бяха рядкост, но се намираха. Все пак някой трябваше да ни упътва от време на време. Посетихме повечето големи забележителности, а моят личен фаворит е, разбира се, кулата. Гледката отгоре е неописуема и неповторима. Всеки трябва да се качи и да я види! Горе станахме и свидетели на предложение за брак, което разплака част от групата. Както и повечето хора горе. Слаби сърца… Заедно с Кулата бих наредил и френската версия на Тадж Махал. Дворецът, обаче, посетихме на тръни, за да не изпуснем влака, и не разбрах много за него. Но е красив, това е безспорно.
Посетихме също Лил и Трепорт. В Лил главно се разхождахме, заедно с огромната немска агитка, която поливаше победата на отбора си, преди още да е победил. Валеше на интервали през двадесет и три минути и четиридесет и шест секунди за точно две минути и двадесет и пет секунди (научно доказано!). Това не пречеше нито на нашата обиколка на забележителности и кафета, нито на френските фенове, които празнуваха победата си, както родителите ни са празнували през 94-та година. Имаше толкова много хора, че едвам се разминавахме по улиците. И, забележете – нито един инцидент! С изключение на един запалянко, който се изкъпа във фонтана. Не виждам логиката, но е интересен начин да отпразнуваш победата. Вечерта, предполагам, същият парад се е изиграл и от германска страна, но в по-малък мащаб, разбира се.
Трепорт, от своя страна, остави следа в мен – доказателство, че Земята е дом не само на зло. Той е крайбрежен град с красива архитектура и ангелско присъствие (ако следваме учението на християните). Интересното е, че природата също е оставила почерка си с величествените скални образования, които заобикалят крайбрежието като две огромни ръце, разперили се да прегърнат града и да го предпазят от огромния океан. А гледката от тях е спираща дъха… буквално, особено ако имаш страх от високо. Ако ме попитате защо маркирам този град като една от най-хубавите дестинации, които съм посетил, няма да мога да отговоря точно. Но го посетете, ако имате възможност!
И така, трите седмици преминаха в работа, забавление, пътуване и много приключения. Изпитахме всички емоции, които еволюцията ни позволява за изпитаме. Запознахме се с различни хора и се докоснахме до разнообразни неща. Опит за цял живот, както му казват. Пожелавам на всички наши ученици да изпитат това, което се случи на нас – учениците от Професионална гимназия по туризъм!
