Сръбското село Мала църква

Мария Галчева

Разходка ни по Искровете продължава – тази седмица наред е село Мала църква, след като миналата седмица се разходихме до Маджаре. Селото се намира съвсем близо до Самоков и пази в себе си редица интересни истории, които чакат да бъдат разказани. Това е още едно изключително място, запазило в себе си романтичното обаяние на легендата и прецизната точност на историята. Което е обединяващото ли – могъщата, красива Рила, буйният Искър, старите гори, желязото и още, и още.

И така…

Откъде идва името Мала църква?

В книгата на Мария Христова четем, че през вековете селото на няколко пъти е сменявало името си – наричало се е Страшни Искър, Луди Искър, Леви Искър, Сръбско село. Мала църква започва да се нарича с това име около 1886 година и то е взето от малката църква, която се намира там.

Асен Христофоров в своя историко-географски очерк „Искровете” разказва следната легенда, свързана със селото:

„Остава легендата за Сръбско село или за днешната Мала църква. Тя също има здрава историческа опора. Известно е, че през първата половина на XI век в Средец били заселени разбитите печенеги, заддунавски чергари от турски произход. Стотина години по-късно, или между 1143 и 1180 година, цар Мануил Комнен заселил в околността й пленници сърби, от които, както предполага Иречек, „водят потеклото си днешните Сръбско село и Сръбски Самоков в близката самоковска околия“. Бошко наистина е могъл да се пресели в Искровете нейде от Софийско, но легендата го представя като беглец от своя владетел и не като пленник. Той навярно е дошъл откъм запад.

Може би от близката Дупница, наричана от турците „Гюмюш дере“ заради сребърните находища край нея, или от по-далечния Кюстендил, попаднал в сръбски ръце след 1282 година, или от самата Сърбия, изпаднала в страшни междуособици седемдесет години по-късно, подир смъртта на Стефан Душана? Въпрос на догадки и предположения. Рудните находища в Самоковско са били известни извън пределите на българското царство дълго преди турското завоевание и един сръбски болярин, принуден да бяга с челядта си поради неуредиците и междуособиците в кралството, лесно е могъл да подири убежище в съседната страна, привлечен от възможността да се отдаде на рударство. Ако Бошко и братята му са се поселили в Искровете тъкмо по това време, остават няколко десетилетия до турското нашествие. В този период Бошко действително е могъл да изгради двата мадана.

По-вероятно изглежда Бошко да се е преселил в Искровете от близката Дупница. В тоя град, както пише Евлия Челеби във връзка с турското завоевание, имало и български, и сръбски велможи, от които било взето поселището. В ръцете на тези велможи са били маданите и самите рудни находища. След разпадането на Душановото кралство Дупница е влизала в северомакедонското княжество на Константиновци и Деяновци, а то е включвало и всички владения на Рилския манастир. Границата на княжеството, според Йордан Иванов, фактически е минавала през горната част от долината на Искровете. Лесно е било за един сръбски велможа да се прехвърли от Дупница в долината на Черни Искър и там да разработи нови рудни находища. И лесно, и разумно — поради станалите междуособици.

Преселването на Бошко и братята му в долината на Черни Искър не представлява единичен акт на сръбското проникване на изток през този разбунен период. Особено в покрайнините на Рила, към рилската обител и Самоковско. Затова свидетелствуват и сръбските евангелия. Такова евангелие е било намерено край основите на старата църквица в Мала Църква, строена, според преданието, от Бошковия брат Петър. Евангелието преминало в собственост на бившия самоковски митрополит Доситей. В библиотеката на Синода се съхранява стар сръбски ръкопис, представляващ четвероевангелие, намерен в църквата на село Шипочене, Самоковско. В една бележка към него е посочена и датата на ръкописа — от 1505 година. И тъй, Бошко не е бил единственият сръбски поселник в тоя край. Трябва да вярваме на легендата за него.”

Сръбската следа в историята на Мала църква отбелязва също и Христо Семерджиев в неговия ръкопис – „Самоков и Околността му – при­нос към историята им от турските завое­вания до Балканската война” – „В цитирания документ (крепостният акт на Ахмед Паша) селото се казва Сърбите, в тефтера на Г. Захариев Костов – Кара Искър (Черен Искър), така е и в официалните турски книжа, а реката, която тече през него, Луди Искър, сега Лева река. Новото име на селото е Мала Църква, което има известно историче­ско оправдание, понеже тукашната църква е най-стара в Котловината, правена преди 200 години. Маданът, който работел в центъра на селото, носил името Църква Мадан. Предани­ето казва, че това население дошло по-рано от онова на Маджаре. Селото на 1852 г. имало 19 къщи, на 1873 г. – 20 с 87 мъже. През 1900 г. имало 323 жители, през 1910 г. – 385, 1920 г. – 465 и през 1926 г. – 542. То е разположено на 1000 метра височина. Старото село било един километър над днешното училище в ни­зината, и много по-голямо. Поради наводне­ние, причинено от пробива на теснината под някогашно езеро в дъното на леворечната до­лина, селото било отвлечено и се заселило на сегашното си място. Види се местото на това някогашно езеро като песъкливо, не е здраво, та и сега се изостави идеята да се възобнови то като резервоар от вода за Софийския во­допровод.”

Както знаем, целият район е богат на магнетитен пясък и следователно из целият териториален обхват на самоковско е имало мадани и видни. По данни на директора на Градския исторически музей Самоков – Нина Христовска, за развитието на рударството са били необходими специалисти. Те са били докарвани отвън – т.е. чужденци, които поетапно са се настанявали тук и са пуснали корен. Мала църква не прави изключение – и като бит, и като препитание, и като част от общия исторически развой в района.

Мария Христова пише, че доказателство за съществуването на маданите се намират под формата на разпръснати малки и големи образования в характерния черен цвят, а самите мадани са били разположени на няколко места – Църква мадан се е намирал около старата църква, мадан Етровица е бил около Гюргова чешма, двата Чифте мадана са били на мястото, където се сливат Бели и Черни Искър, а Божковият мадан се намира в началото на село Бели Искър.

„По-забележителни места в окол­ността му са: Бошкова чукара, Сръбски дол, Влашки егрек, Арноутино, Скакавица, Оджо­вица, Шумнатица, Мусина страна, Господин­кин валог, Рияците и пр. На юг от пътеката от тук за Бел Искър има остатъци от цръкви­ще. Под връх Ушите има зидище от крепост или Караулница над сегашния път за Окаден Камък – мънастиря. Както казахме по-рано, поради езеро в дъното на котловината, пътят е бил по-горе, именно край зидището. Помни се, че при едно нашествие на кърджалиите, останали здрави само две къщи”. – пише Семерджиев в ръкописа си.

Старото село някога се е намира близо до реката – за това свидетелстват и книгата „Историята на село Мала църква”, и Христо Семерджиев. Не е ясно кога точно обаче то е отнесено, както авторите пишат –  от потопа. След това оцелелите се преместват по-високо, където се намират и до днес.

„В турско време населението се поминава­ло с въглищарство. Имало в селото много ко­вачници, в които се подготвяли подкови. Сега населението се поминава с производство на дървен материал. Тук бичкийницети и воде­ниците не замръкват цело зиме, понеже вода­та е близо до изворите си – езерата. Сега (ок. 1928г.) селото има оживен вид поради софий­ския водопровод, който се строи тук наблизо. По ущелието в дъното на долината е постро­ено 2 км. шосе до електрическата юзина, къ­дето ще е водния пад. От тук минава старият път Самоков – Рилски манастир.

Към 1860 г. тук е имало килийно училище. Както тук, така и по другите искровски села жените приготвят много хубави шевици, кои­то носят на ризите и ръкавите.” – разказът на Семерджиев накратно онагледява цялото битие на Мала църква. По-късно, след Освобождението, в бита на хората започва да навлиза животновъдството и земеделието.

Демография

Може би ще се повторим, но навсякъде из самоковските села видимо се наблюдава намаляване на населението. Както ще забележите по графиката, цифрите са безкомпромисно точни по отношение на тенденцията да се „смаляваме”. Разбира се, процесите, довели до това са много, комплексни и сложни. Нееднозначно е също и това докъде бихме стигнали при подобни обезпокоителни темпове.

1934 г. – 782 жители

1946 г. – 848 жители

1956 г. – 888 жители

1975 г. – 838 жители

1988 г. – 747 жители

1992 г. – 637 жители

2001 г. – 544 жители

2009 г. – 467 жители

2010 г. – 461 жители

За вярата и Божиите домове

Мала църква пази няколко свои храма – старата църква “Св.св. Петър и Павел”, новата, строена през периода 1942-1948 и няколко параклиса.

В селото е запазена черквата “Св.св. Петър и Павел” от XVI век. По време на османското иго е била заровена в земята. От 1938г. започват изследването и рестарвацията ѝ. Стенописите са няколко пласта, изработени са от майстори от Самоковската художествена школа. Черквата е обявена за паметник на културата.

Средновековната реликва “Св.Св.Петър и Павел” се намира в  гробищата на на село Мала църква.
По време на робството, храмът не е имал лека съдба – през вековното си съществуване е претърпял доста промени,преизграден е през XIX в., когато е бил преизписан наново.
С нищо незабележимата селска църква става известна на науката едва през 1940 г.,когато поради повреда на покрива, парчета от варовата мазилка се откъртват и отдолу се показват стари стенописи.Църквата е посетена и изследвана от проф.Васил Захариев,за което изнася доклад(1942 г.) и публикува научно съобщение.След няколко години църквата престава да бъде действаща,сградата запустява,а мазилката заедно със стенописите се рушат.

През 1966 г. е извършено пълно и щателно проучване,направени са сондажи от художниците-реставратори Л.Койнова и З.Баров,вследствие на което са разкрити голяма част от старите стенописи,показващи интересни факти от историята на средновековния храм.
Църквата е еднокорабна, цялата и вътрешносте била изографисана.Стенописите са на няколко пласта,по-късните са изработени  от майстори от Самоковската художествена школа,но те са премахнати по време на сондажите за по-старите и ценни изображения. За съжаление към днешна дата, този паметник на културата е оставен в ръцете на Всевишния и никой не полага грижи за неговото реставриране и консервация. Още един пример за лош пример по повод богатото ни културно-историческо наследство.

Богатството на фолклора, празници и обичаи

Всяко село пази свои традиции, подобно на реда в едно семейство. Такъв е случаят и с Мала църква. Празниците и обичаите са тясно преплетени със семейството, а главната разлика спрямо днес е именно броят на членовете в едно семейство. Ако сега ние се ориентираме към 2, максимум 3 деца, тогава децата са били по 7-8. Всеки един член на семейството е имал своите отговорности и задачи. Ако момчетата са помагали на бащите в отглеждането и стопанисването на животните, то момичетата са били опора на майките си в дома.

Главният поминък през онова време са били животните, затова, както казва Мария Христова в книгата си, заради суровия планински климат, хората не са могли да разчитат на фуражи, а вместо това на обилната и тучна паша.

Домакинствата са отглеждали овце, кози, крави, коне, свине, от които съответно е произвеждано всичко за дома. Полето е било засявано с овес, ръж, ечемик. Картофите също са били част от земеделските култури.

Животът на българите от едно време е вървял плътно в природния календар, като годината условно се е разделяла на две части – лятото и зимата. За лятото е оставала цялата полска работа, когато и очаквано тя е била най-много. Зимата – обратно – след Димитровден, полека-лека, хората започват да се готвят за почивка и за предстоящият студ.

Празниците са очаквани с голям трепет и то няма как да бъде по-различно, при положение, че това били единствените дни за почивка. Подготовката за тях започва рано сутринта с приготвянето на храната за трапезата. Важен етап в празника е и ходенето на черква, където, пременено, цялото семейство отива.

Селото празнува на 29 юни – Петровден, когато се раздава курбан за здраве. Курбан се раздава също и на Малка Богородица – 8 септември. Там, както и навсякъде по самоковско, се тачат Бъдни вечер, Коледа, Тодоровден, Гергьовден, Поклади, Великден, Спасовден.

Обредите по празниците са се спазвали, стриктно следейки всички традиции – на Бъдни вечер жените почистват цялата къща, а мъжете докарват дърва за огнището, прекадява се къщата, яде се постно, пие се греяна ракия.

Цялата обредност на празниците показва дълбоката връзка на хората с митологичните представи, залегнали в нашето съзнание. Няма едно излишно действие, една излишна стъпка. Така се е запазило типично българското в нашия край, скътано в домовете ни и в душите ни, напомняно от майките и бабите ни.

Рилският водопровод – хидроинженерното чудо

Историята разказва, че: „Втората световна война точно е свършила. След националните катастрофи през 1918 г. София се задъхва от потоците бежанци. Жителите набъбват до 100 000. Недостигът на вода е драс­тичен.

Само на 27 години, младият хидроинженер Иван Иванов, който вече е завършил Техническия университет в Мюнхен, Германия, е сред ентусиастите, които предлагат столичани да пият вода от Рила, която е само на 60 км от града. След година той е ръководител на група за проучвания, която изследва всички възможности за водоснабдяването на София. Изпълнява и длъжността директор на Строителна дирекция за строежа на водопровода Рила – София. Заради замаха, с който работи по грандиозния и уникален строеж на Рилския водопровод, тогавашният столичен кмет ген. Вазов му дава прозвището Рилски.
Когато представя проекта, инж. Иванов заявява, че водопроводът трябва да служи с векове на поколенията. За построяването му се приема специален закон. Привлечени са и изтъкнати чуж­де­стран­ни специалисти като инж. Франк Шьон Брюнер, един от авторите на прочутия Виенски водопровод.
Търгът за строителство е спечелен от немска фирма, която наема предимно български работници. Трудното и опасно изграждане на съоръжението в планината взема жертви – загиват 9 работници.
Първият етап София – Бистрица е бил готов през лятото на 1926 г. Вторият – Бистрица – Рила, е започнат през 1928 г. и е завършен през 1933 г. Това била и най-трудната фаза на проекта. Тогава се развихрят и спорове дали тази вода не се отразява зле на софиянци, защото била „гушава”, предизвиквала заболяване на щитовидната жлеза. Настанал смут, извършили се медицински изследвания и населението се успокоило.
Така на 23 април1933 г., когато е Томина неделя, множеството е събрано на стадион „Юнак”. Чакат се кристалните благодатни води.
Обстановката е тържествена, звучи националният химн и мощно „Ура!” оглася София, когато от фонтана чрез специално съоръжение, изградено за случая от инж. Иванов, бликват струите на рилската вода. Като току-що избил гейзер се издига водата на Рила на височина 25 метра. Даже и поетесата Елисавета Багряна възпява момента в стихотворението си „Обузданите води”.
След осемгодишно строителство съоръжението е напълно готово, а на всеки софиянец са се полагали по 200 литра вода в денонощие.
Вододайната зона на Рилския водопровод е 196 кв. км. От трасе, дълго 82 км, 38,5 км са канали, 17,9 км са тунели, а 25,3 км са тръби. Построени са и две електроцентрали. Строежът е толкова добър, че доскоро Рилският водопровод не беше рехабилитиран. Най-високата му точка е на 920 метра над равнището на София, което е позволявало на столичани да пият най-евтината вода на света.
Оценката е не само на местни патриоти, но и на немските хидроинженери, посетили обекта.
Авторитетът и популярността на Иван Иванов в града са толкова големи, че през 1934 г. той е избран за кмет. Управлява десет години, три месеца и петнадесет дни и това го прави най-дълго задържалия се на поста градоначалник”. Така, този водопровод се очертава като истинско чудо на техническата мисъл и уникално хидротехническо съоръжение от 30-те години на миналия век, превърнало се в символ не само на строително новаторство, но и на позабравена днес управленска политика, подчинена на общественото благополучие.

ВЕЦ  Мала църква

С изграждането на първия етап на Рилския водопровод от с. Бистрица до столицата се изгражда и втора общинска електрическа централа ВЕЦ „Симеоново” с мощост 860 kVA (1927 г.). По този начин се посреща ежегодното нарастване на електропотреблението на столицата. Тогава (1926 г.) София има 213 000 жители и нейната електроконсумация достига 20 млн. kWh или средно по 94 kWh/ж. на година, в т. ч. за комунално-битовия сектор – 30 kWh/ж. годишно, т.е. 1/3 от електропотреблението.
През 1933 г. се въвежда в експлоатация вторият етап на Рилския водопровод, на който се изгражда трета общинска централа – ВЕЦ „Мала църква” с мощност 6000 kVA и от нея електрическата енергия се изнася до София чрез електропровод за 35 kV до подстанция „Рила”, 35/7 kV.
ВЕЦ Мала църква
Технологично оборудване
напорен тръбопровод – 2х1200м; две водни турбини, в експлоатация от 1933 и 1941; два генератора; два регулатора на обороти; закрито разпределително устройство – 6,3 – 20 кV; открито разпределително устройство – 110 кV; два трансформатора.

Технически параметри и характерни данни:
– година на въвеждане – 1934 – 1949;
– обща инсталирана мощност на ВЕЦ по данни от предприятие ВЕЦ група Рила – 7,7 МW;
– произведена енергия 2002 – 26 2230 900 квтч.;
– специфичен разход на вода – 1.59 куб. м./ 1квтч.;
– дебит – 3.4 куб.м./сек.;
– брутен пад – 306 м.;
– средно годишно производство за последните десет години – 37 400 000 квтч.