Като те стегне душата в едни определени дни от годината, специално отбелязани в календара и няма спасение. Сърцето се разкъсва от мъка, тялото се стяга с всички сили да преодолее онази болка, която не е физическа, а е много по-страшна. Голяма задушница са я нарекли хората, но тя винаги е нещо повече – тя е почит към онези, липсващите сред нас, тя е обич, тя е спомен, тя е момент на уединение. Тя е урок за нас – живите – най-тежкият начин, по който разбираме за преходността и нашето фактическо краткотрайно присъствие тук, на земята. Но този път беше и миг на яд, на нечовешки гняв, когато някой нарушава тези моменти, без въобще да се съобразява.
Градусът ми на търпението се нажежи до степен, много по-висока от температурите навън. И болката и гневът се сляха в едно. Огледах се и навсякъде беше почерняло… от цигани. Навсякъде! И се почувствах излишна там, където бях дошла. Искаше ми се да викам и да се карам. И се карах. Не бях дошла затова. Безобразие, откъдето и да се погледне.
Чувам глъчка, веселие, музика. Панаир по време на чума, беше първото изречение, което прекоси съзнанието ми. И тежки мисли се надвесиха като облак над мен. Как е възможно? Нормално ли е? Какво става? Поглеждам към стената, която разграничава живите от мъртвите и виждам насядали цигани, които говорят на висок глас и преразпределят териториите на по-малките, които обикалят от гроб на гроб и като лешояди плячкосват оставеното по гробовете. И вместо да запаля свещ, запалих в мен пожар! Чували с храна се прехвърляха от ръка на ръка, а малки деца просеха по гробовете под предтекст за „Бог да прости”. Да ме прощава Господ, но това си беше чиста грозна гледка. А храната не съм я приготвила за тях, ако реша, ще я споделя с когото преценя. Цигански събор, с целия си антураж. Чае шукарие, както биха казали те на своя език. Други с колела, минаваха по пътеките и се надвикваха, все едно бяха пред някое кафене в махалата. Те навсякъде се чувстват у дома. И нямат капка такт в дребните си извехтели душици, свикнали да мижитуркат тук и там. Навикнали начинът им на живот и показната им немотия да става неизменна част от делника ни, пък дори и на гробището. Този синтез от всичко лошо, което виждам ежедневно нанася тежки рани върху общото ни съществуване на едно и също място и по едно и също време.
Огледах се и видях другите около нас, които примирено свиваха рамене и отвратени от случващото се бързаха да тръгнат, а оставеното от тях не се задържаше повече от минута. Вниманието ми непрекъснато се разпръскваше напред – назад. И някакъв страх витаеше наоколо, че ако се обадиш и се скараш, те са толкова много, че няма да можеш да се спасиш. Денят беше опорочен за мен. Гладът, който е вероятното оправдание на тази картинка, е и двигател на дейстията им. Някой от тях не бяха дошли да събират храната, а да просят стотинки.
А най-жалкото беше как две малки деца на видима възраст от около пет години се сбиха за цигара, оставена на земята. Друго просеше кола отсреща. А един съборен паметник стоеше встрани като мним свидетел на случващото се. Жалка гледка. Музика и песни на място, на което това е абсолютно изключващо подобен тип действия. Тези хора нямат уважение към болката, към деня. Те нямат образование и няма как да им се обясни, че карайки се с тях не е заради парчето хляб, оставено на земята, а заради мястото и времето, заради онази свободия, която уви, в повечето случаи остава безнаказана. И цялата тази грозна гледка, която се запечатва като татус в съзнанието и тя не ти дава мира и нагнетява усещането, че при следващата подобна дата ще запалиш свещ вкъщи и ще стискаш палци, когато отидеш в обикновен ден, направеното от теб ще е останало здраво…
Но все пак нека някой да се обади на 112! Наложително е.
* Какво става – на цигански
