Злободневно

Следпразнични фрагменти

vandalismМария Галчева

Великден мина. Отново пазарувахме и ядохме все едно, че идва краят на света – нищо ново дотук. Всъщност сега ще прочетете все неща, които не са никаква новост, но са адски дразнещи по принцип. Това неща, които всички заклеймяваме, но противно на всякаква логика донякъде следваме. Този текст ще говори за това, че ние сме европейци, но сме горди балканци и българи, а на всичкото отгоре самоковци.

Лично аз се уморих, споменавайки самоковци това да звучи като диагноза. Има и изключения, разбира се, но те отдавна не са тук по нашите скромни, но уникално красиви географски ширини.

Започваме с първият почивен ден – рязко градът са напълно с толкова народ, че беше затруднено придвижването по всичките му части. Прекрасна суетня, предпразнична – живнахме, къщите са напълниха с живот, грейнаха усмивки по лицата на родителите, посрещнали децата си. Пред храмовете се извиха опашки от богомолци, които изразиха преклонение пред Христовата смърт.

Разбира се, установихме, че празникът не означава непременно маса преди скършване от натрупани по нея ястия, но това май стана след като преядохме, ходейки от гости на гости. Както всяка година, така и тази поставихме рекорд по пазаруване – абсолютно срещу всякакви аргументи за затруднено икономическо състояние.

Отваряйки дума за храмовете, не мога да не спомена, че в съботната полунощ, когато посрещнахме Възкресението, в Божиите домове нямаше наплив на почерпени богомолци. Звучи прекрасно и е така – никакви залитания, ругатни и провлачени думи, никаква простотия и агресия. Разгеле, могло и така. Хората са безкрайно уморени от тази действителност и наистина търсят упование в Бога – така и трябва да бъде.

Карайки по схемата на фрагментите, ще засегнем няколко теми – като чистотата на града, например. Заприличали сме на Сахара по отношение на количествата пясък, останали от паметното зимно снегопочистване. Каквото и да кажем по този въпрос,  ще е малко. Заедно със снега, бяха почистени бордюрите, пейките, асфалтът. И сега по улиците се извиват пясъчни бури.

Само преди седмица Общината прикани гражданите си при добра воля да почистят пред домовете си и наистина сега е моментът всички, които са загрижени за града ни, поне да съберат пясъка и отпадъците пред къщите си – не само е редно, но е задължително, защото какво излиза де факто – той двора не си оправил, тръгнал да оправя града.

Обаче има пространства, които не могат да разчитат на гражданското обгрижване.  Един малък пример – пътят за Ридо, който се намира в абсолютно безобразно състояние. На места там са паднали стволовете на дървета, които очевидно няма кой да вдигне. Да не говорим за прахоляка.

Ако за мръсотията някак си сме склонни да замълчим, но не така стоят нещата за гробищния парк. Гледката е поразяващо тъжна. Изрязаните железа от гробовете, изрязаната го корен гора, откъдето се открива гледка към новия ни квартал от незаконни бараки, които пълзят нагоре по хълма. Абсолютно отвратително, откъдето и да погледнеш. Още по-отвратително е, че специално за гората сме подавали сигнали N на брой пъти, а реакцията досега не срещнахме. Срещнахме обяснителен режим – толкова логичен, че да се почувстваш олигофрен за дето изобщо си питал. Излиза, че е съвсем нормално да смажеш цели горски пространства, превръщайки ги в поляни и никой да не ти потърси сметка за това. Пък тия, които много ги е еня, ще излязат да посадят 200 корена, за да покажат на институциите как се действа и че същите те /институциите/ са станали за подигравка.

Нямаме никакво адекватно отношение към Тихия град, чиито жители отдавна са замлъкнали и нищо не изискват… може би изискват единствено уважение към паметта им. Какво значи това? Значи много тъжна равносметка и никакво уважение към болката и скръбта на самоковци. Всички сме загубвали близки хора и гледаме да пазим това място. Но в един момент някой решава, че нашата скръб не заслужава уважение.  Явно ние имаме голяма доза търпение към наглостта.

За съжаление, сме се убедили, че думите имат склонността само да звучат и невинаги  да докосват чувството за действие в отговорните хора. Голяма грешка, защото ако там не действат, градът все още не е загубил способността си да мисли и да решава.

И тези дни на почивка си отидоха, но ние си останахме – дали сме същите? Много вероятно е да сме. Знаете,  човек не се променя, ако няма някакъв катарзис, а на думи отдавна не сме преживявали такива, макар всеки ден да е едно изпитание, една малка Голгота.

Не можем да даваме акъл, ако не сме примери с нещо. Позаспалото чувство за лична отговорност трябва да се посъбуди и е редно, когато се говори и да се действа. Затова сме виновни всички – не се подкрепяме. И не става дума само за почистването или за залесяването. Нали са казали хората, че всеки един път започва с първата крачка. Когато тази крачка среща последователи, чувството наистина е безценно!

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close