ЗлободневноОбществоРегионални
Сигнал: Училището в село Поповяне се превръща в руина

„Самоков 365”
На редакционната ни поща получихме сигнал от г-н Пламен Иванов, свързан с превръщането на училището в село Поповяне в паметник на разрухата. Самият той се обръща към отговорните институции и средства за масова комуникация като начин да потърси смисъл и правда. Той е роден в самоковското село Поповяне и е учил две години в съответното училище, което днес по различни причини се превръща от сграда за получаване на образование в руина. Самият той е подкрепил думите си със снимки и няколко исторически справки. Публикуваме наречения по негови думи сигнал – обръщение без съкращения.
***
Уважаеми господа, чрез няколкото изнесени по – долу исторически факти /преписани от средствата за масова информация/, илюстрациите от миналото на родното с. Поповяне и училището, в което съм учил 2 години, бих искал да се провикна към всички българи, както Паисий от Хилендарския манастир ни нарече: “неразумни юроди”. Вглеждайки се в любителските снимки, направени от мен на 20 август тази година, и за да не съм досадно тривиален ще споделя следното.
В село Поповяне през 1830 година е открито килийно училище. От създаването си около 15–16 век в селото единствените грамотни хора били поповете, които служели в църквата и онези, които им помагали. Но те не умеели да четат. По сведения от Коте Цинцарски, първият учител в килийното училище бил местният Стойне Яшов, който се учил в с. Чупетлово. През есента на същата 1830 година килийният учител събира 15–16 ученици и така започва да действа първото килийно училище. Обучението се провеждало във воденицата, намираща се на 100 м. южно от селото, т.нар. „Яшова воденица”. Самият Стойне Яшов е бил учител 10 години, като обучителният цикъл изисквал ученикът да знае азбуката, да знае да пее в църквата, да чете и разбира целия църковен ред. Такъв ученик бил смятан за завършен и можел да бъде поп, даскал, певец в църквата.
Краят на килийното училище в селото е поставен през 1894 година. Първият учител с по-висока квалификация е Георги Стоилов. Той обучава в началото около 30 ученици, а самото обучение вече не било църковно, а светско, включващо четене, писане, смятане, история и т.н. И постепенно след тази година броят на желаещите да се образоват нараствал. Първата училищна сграда в Поповяне е турският конак. Тя представлявала хамбар, където турските спахии събирали данък. През 1891 година хамбарът бил съборен и на негово място била построена примитивна стая за килийно училище. Същата година била направена втора сграда за училище. С него започнало светското обучение.
През 1926–1933 година вече е построена голяма и масивна училищна сграда. Носи името „Царица Йоана”. То е истински архитектурен уникат и безспорно е едно от най-хубавите здания, построено специално за училище. Разполагало с два етажа, с партер, класни стаи, канцеларии и складове.
През 1946–1947 година в училището се обучават повече от 400 деца. След 1944 г. е преименувано на „Димитър Благоев”. Учителите в него били 16.
През 1956 година броят на децата намалява, но училището се ползва за болница за сърдечно болни и дом за възрастни хора. С абдикирането на държавата през 1989 г., без да политизирам фактите, сградата на бившото училище в Поповяне е оставена да се разрушава от новите й собственици. Частично е паднал и покривът.
Сградата, издигната през 30-те години на миналия век, е истински архитектурен уникат и е безспорно едно от най-хубавите здания, строени специално за училище не само в региона, но и в страната. Съгласно преразказите на местните пенсионери, проектът е дело на поповянец, завършил архитектура във Виена, докато парите са осигурени от дарения на селяните на с. Поповяне, независимо от имотното им състояние, с безвъзмезден труд или с пари. Продажбата /или така наречената приватизация/ е извършена от Самоковска община, която по информация, изнесена в национален ежедневник преди време гласеше, че школото в самоковското село Поповяне пък било продадено на двама дупнишки бизнесмени, които щели да правят в него фабрика за макарони. Или във същия вестник се обяснява позицията на държавата с думите: “Част от училищата се закриват именно заради наличието на апетити към сградите”, които са на зам. – министъра на образованието – Янка Такева, и която пък е от съседното с . Ковачевци, но не отговаря за историческите или културни паметници. Министерството на културата, разбира се, не е уведомено, въпреки че се намира срещу Министерството на образованието в София или е от другата страна на бул. “Александър Стамболийски“. И така по административно-бюрократичен начин се обяснява и случилото се с училището в Поповяне. А и всичко друго в държавата ни след 1989 година…
В заключение бих попитал дали не е време да зададем въпроси и да търсим решения на следното – готите и хуните са оставили следи по тази земя, едни се намират се в музейните експозиции на съседните села и гр. Самоков, а други са описани в изчерпаната на пазара вече книга “Късноантична керамика от с.Поповяне”. А ние сегашните образовани, умни и красиви българи какво ще оставим за нашите следовници. Цари мали град беше изровен от руините и се превърна в атракция и бизнес на съседното с. Белчин. В музея на същото село има експонати от землището на село Поповяне. Този обект от римската епоха е гордост на всички българи, но ако се оставят в руини близките села ще се европейзираме ли заедно или ще се спасяваме по единично? Но това не беше ли поговорка, валидна за милиарден Китай, а не за България, в която не само грамотните намаляват?
Двеста години ще минат от началото на килийното училище в Поповяне, но сто /20 век/, от които не минаха ли съгласно думите на Радой Ралин: “Препускайки през века не изпуснахме ли ний човека?”
А 21-ви век не може ли да се илюстрира с моето плагиатстване на думите на Радой Ралин: “Преследвайки парата, си разорихме страната, развратихме душата, загърбихме приятелствата и си разпиляхме по света децата!!!“
Училищата не са ли основите градежи от миналото, които са паметници на нашето Освобождение и Възраждане? Ако при демографската катастрофа „ковачниците“ на знания са функционално ненужни, ние сегашните и живеещи в България поколения не можем ли да се грижим, стопанисваме и да ги поддържаме, включително чрез превръщането им в болници или домове за стари хора?
Накрая, моля, елате ни вижте!
С уважение: Пламен Иванов