Автор: Калина Липолитова
“Внимавай, чедо, черковната служба е едно велико тайнство!”
Това слушах всеки път от баба, когато ме взимаше със себе си на литургия. Тя беше много вярващ човек. Днес вече съм голяма, а баба отдавна я няма в нашия свят. Но помня всяка една нейна дума и всеки миг с радост се връщам в детството си, когато бях с нея. От баба ми остана и силната вяра, която сега я предавам на децата си.
Градът, в който израснах- красивият Самоков, пази в себе си много велики тайнства. А баба обичаше да ми ги разказва едно по едно. Слушах в захлас разказите и за това как като е била малка всяка църковна служба се извършвала на загадъчния и тайнствен за мен език-гръцкия. “Но ги изгониха, чедо, и после в епархията ни звънна българска реч. Да знаеш, че няма нищо по-хубаво от това да слушаш родния си език.”
Бях малка и дълго не можех да разбера смисъла на бабините думи. Години по-късно взех да се интересувам от историята на родната епархия. С огромно любопитство разлиствах всяка страница на книгите.
Храмът, в който ходих като дете, е бил осветен на 26 октомври 1861година. Според мен датата не е избрана случайно, защото точно тогава е изгонен от Самоков гръцкият владика и от този ден нататък църковната служба се е водила единствено и само на книжовен български език. Изграждането на този величествен храм е символ на родолюбието на хората от Самоков. Той е въплъщение на борбата им срещу църковната независимост и гръцкото духовенство.
Самоковската епархия включвала градовете Самоков и Дупница. В тях се е развивала активна духовна и учителска дейност от рилски монаси и духовници, сред които Неофит Рилски. Те обучавали свои последователи, които постепенно се превръщали в просветни и църковни дейци.
Много пъти срещах името на Захари Хаджигюров. Той е бил виден борец за българските интереси в Самоковската епархия. Заедно с Христо Димитров са били в основата на борбата за българска просвета и учебно дело, за независима българска йерархия и църковна организация в рамките на Самоковската епархия, за славянобългарско богослужение. Те участвали в изработването и вземането на важни решения, свързани с изграждането на църковновния ред на Българската екзархия, в изработването на нейния указ.
Доскоро името Доситей, което често бях чувала като малка, не ми говореше нищо. Днес вече се прекланям пред паметта на този велик за мен човек. Димитър Стойчев е първият български епископ, ръкоположен от българските архиереи след учредяването на екзархията и през 1872 година е избран като първи български митрополит на Самоковската епархия.
Той е бил високообразован духовник, който си спечелва уважението на вярващите. Въплъщение е на висок морал и родолюбие. Изборът му да следва своя дълг, съвест и призвание, като се посвети в служба на своя народ, е посрещнат с възможност от наказание и отлъчване. Готовността му да се оттегли от най-високото стъпало в църковната йерархия в името на независимата Българска екзархия му носи много любов и топлина в сърцата на българите.
Проявявайки се като добър, ученолюбив и трудолюбив младеж и приемайки монашеското име Доситей е ръкоположен за йеродякон. По-късно е избран за помощник на главния секретар на Светия синод на Константинополската патриаршия. Достига поста на главен секретар на Синода в Цариград. Но доброволно и съзнателно се отказва от високия си пост, декларирайки, че е българин. Ръкоположен е за епископ, като това е първото ръкоположение на епископ, извършено според каноничните изисквания от епископа на Българската църква. След това е избран за Самоковски митрополит. С негова благословия са започнати строежи на нови православни храмове, създадено е в Самоков известното духовно и свещеническо училище. За това свое начинание е подкрепен лично от екзарх Антим I.
Доситей е един от най-високите и образовани български архиереи след Освобождението. Той е първият и единствен български митрополит на Самоковската епархия, която след неговата кончина прекратява своето съществуване като самостоятелна и преминава към Софийската митрополия. Животът и делото на Самоковския митрополит Доситей увенчават усилията и борбите на българския народ за църковна независимост, културен подем и изграждане на новата българска екзархия.
Години по-късно, пораснала и помъдряла, разбирам думите на баба. Сякаш още мога да я видя до мен, да ме държи за ръка и да ме води със себе си на литургия. Сякаш още мога да видя усмивката на лицето и, когато ми обяснява колко е хубаво да можеш в църквата, в която ходиш, да се чува българска реч. Баба беше много щастлива от това. А аз чак сега мога да разбера радостта и. Надявам се там, където е тя сега, да отправя своите молитви за мен на родния ми език.
