КултураЛичностиОбщество

Райна Бакрачева – вестникарчето – поет от Широки дол

Анелия Балабанова

В навечерието на Деня на народните будители, изявени самоковци получиха заслужено признание по повод Деня на народните будители. Сред тях беше и Райна Бакрачева – дългогодишен учител, понастоящем пенсионер и поет. Тази уникална жена ме впечатли с възгледите си за живота и отношенията между хората. Колко по-лесно щеше да е, ако всеки един от нас заявяваше открито това, което мисли – без злонамереност и завист. Да изхожда от собствения си вътрешен мир, да бъде щастлив с малките неща от живота.

Такава е Райна – една истинска и отрудена българка. Животът й не е бил никак лесен, но напук на препъникамъните, които съдбата и поднася не един или два пъти и многобройните лишения, е успяла да се съхрани. Запазила е и детското в себе си и до днес вярва в идеали. Тя е и от малцината щастливци срещнали и опознали в живота си истинската любов. Изживяла я е с покойния й вече съпруг, за когото продължава да говори с плам в очите. Чувствата, вълненията и мислите претворява в стихове.

„Приех наградата като един заслужен труд на учител и лирик. След пенсионирането си аз се включих активно в живота. Не останах на страна и много лесно преодолях този преход – от пенсиониране към това да продължавам да правя нещо смислено. Продължавах да пиша статии за вестниците и сътворявам своите стихове. В периода на пенсионирането ми имам издадени девет стихосбирки. Преди това бях направила една, а сега са общо десет. Много ми е приятно като някоя приятелка каже – знаеш ли това стихотворение като го прочетох па си поплаках – все едно си го писала за мене. Ето такива оценки ме караха да продължа да пиша. Участвам активно в сбирките на читалището, когато има гости – писатели, поети. Присъствала съм на много такива. Една от последните беше с Елена Хайтова и Николай Гигов. Не ги познавах преди това. Взаимно си подарихме по една книга и помолих Елена Хайтова като прочете някоя от стихосбирките ми да направи оценка. След време ми върна отговор и след нейната положителна оценка се осмелих да направя десетата книга – „Жажда за любов” – разказва Райна. „И понеже всички стихове са ми за любовта, мисля че в живота си съм опознала голямата, истинска любов. Срещнала съм я, изживяла съм я и пиша за нея. Ако човек не е жаден за любов, ако не може да обича, ако не може да сътвори нещо днес и да го остави за другите, за какво да живее?” – добавя тя.

Първата си стихосбирка – „Вик от сърцето” издава в началото на 90-те години. От поезията й струят музика и доброта. Прозират мечти, вяра и надежда за един по-добър свят. Съкровени са моментите, споделени с добри приятели и любимите хора. „Орлица бе, орлица си, орлица горда остани!” й пожелава Атанаска Лазарова. И до днес тази скромна женица от Широки дол се притеснява да нарече себе си поетеса. Защото не е завършила литература, каквото е било желанието й и на моменти не се чувства достатъчно уверена в опитите си да сътвори нещо. По професия е учител. Мислите, подредени в рими обаче виждат бял свят, а парите за тях събира стотинка по стотинка.

„Знаете ли, аз в живота си не познавам златото, нито ме блазни богатството. Даже по някой път си мисля – ако спечеля от тотото или от нещо друго един милион какво ще ги правя тези пари? Не ми трябват такива пари. Трябват ми, за да си издам някоя книжка и го правя със собствени средства, със собствен труд. 20 години съм продавала вестници и съм си събирала стотинките от отстъпа за някоя книжка. Много ми се иска хората да знаят, че човек когато си постави една цел има начини да я постигне. Освен, че съм продавала вестници и съм събирала стотинка по стотинка всяка паричка, имам и много хубав голям двор с 30 овощни дървета, много малини, круши, ябълки, сини сливи. Даже и лешници имам. Продавам и круши. Всичко отива за книги. Дори и коприва съм продавала” – споделя чистосърдечно героинята на тази история.

Родена в годините малко преди войната, Райна е имала много трудно и бедно детство. Трудът и лишенията обаче се трансформират в ценни качества като това да пести, да живее скромно и да се труди. Те оставят усещане за един пълноценно изживян живот и човек, който е сбъднал мечтите си.Десет години бях селско воловарче, за да изляза от Широки дол, завърша полувисше образование, да стана учител с награда „Климент Охридски”. Моето детство минава по времето на Втората световна война – глад, мизерия, купонна система. Баща ми има пет декара имот, с който не може да ни храни пет деца. Гладуваме. В Гимназията съм ходила с дрехите на братята и сестрите ми. Нямах нова дреха, за мен не оставаше. Завърших с отличен успех Гимназията, с награда – книга. И днес общувам с една от живите ми учителки – Елена Терзийска. Горда съм от това, което направих и успях да постигна. Не се предавам и показвам лъвското в себе си” – заявява категорично авторката на 11 стихосбирки, която 30 години работи като учител в Горна Малина.  Наученото предава на децата си, които учи да работят честно и най-вече да бъдат пример на останалите. Девиз, от който се е ръководила цял живот. С гордост споделя, че синовете й живеят в България със своите семейства и деца. Единият е председател на Управителния съвет на Института на експерт счетоводителите в България. Длъжност, която е една и е изборна. Другият е директор на завод в Разград. Преди две години е успял да защити докторска дисертация и вече е доктор на икономическите науки. Внуците и те вървят по този път. От скоро е и щастлива прабаба. Като преподавател съжалява, че училището в селото е закрито, но по думите й някои хора са помогнали за това. „Детската градина също беше пред закриване, но съществува и до днес. Има и деца. Значи можеше нещо да се направи и за училището” – разсъждава Райна. Тя там е завършила 8 клас. Спомня си как е участвала в трудовите дни, когато се е градил вторият етаж на училището. Цялото село се е включвало по един или друг начин.

Но да се върнем отново на заслуженото отличие по повод Деня на народните будители. Подобно признание дава тласък на всеки един човек. „Усетих го с душата и сърцето си и разбрах, че не съм живяла напразно. И въпреки, че живея в Широки дол, аз се чувствам част от Самоков. Участвам в разни митинги, сбирки. Оттук нататък да се замислям още по-отговорно за всяко мое действие. След като си такъв признат човек, ти трябва да го носиш с чест. И на децата си ще го покажа, и на внуците си – да знаят, че човек и след пенсионирането си може да заслужи нещо, стига да живее достойно. В този ред на мисли наградата е и отговорност”.

По отношение на творческите търсения, копнежи и стремления въпросът е да очакваме ли следваща 11 книга от Райна Бакрачева? На този етап е трудно да се даде отговор. Една мисъл и до ден-днешен не й дава спокойствие – че не е завършила литература. Въпреки голямото желание, дори и задочно това е нямало как да се случи. „По това време и съпругът ми беше задочник и не се получи. Нямаше кой да гледа децата и аз се отказах, за да завърши той. И все ме човърка, че ми липсва някаква пълнота, може би. Иначе съм завършила Учителския институт със специалност „Математика, физика, трудово и рисуване”. Като чета за други такива поети, литератори – те са живели в съвсем друга среда. И семейството, родителите. Моите бяха обикновени отрудени селски хора. Но може би имам някаква заложба от майка ми. Тя преди да почине си написа сама автобиография. И сега все си викам: Стига! Ще прекалиш с тези стихове за любовта, спри! И ми дойде нещо, пак го напиша. И сега след десетата книжка имам няколко написани. Стоят в един тефтер, а дали ще доживея за 11 един Господ знае” – размишлява поетесата от Широки дол.

Това, което осмисля ежедневието й към настоящия момент е хубавият двор, изпълнен с животинки – кокошки, куче, за които се грижи. Мечтае си да е здрава, за да продължи да го прави. Защото както сама споделя е свикнала да се труди и не е от хората, които бездействат и стоят на едно място.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close