Аз никъде в България не съм виждал село в по-омайна местност в по–разкошна уединеност при приоблачни висини сред горските обятия
Иван Вазов
Мария Галчева
Вече е средата на декември, а приказките за родния край не свършват. Тази седмица ще ходим в Радуил – едно прекрасно място, свято място. Свято, защото това е мястото, което е побрало в себе си толкова много параклиси, колкото никое друго на територията на нашата община.
Селото е голямо – ако някога в далечната 1934 година е имало около 1700 жители, то към днешна дата или по-точно казано от последното преброяване, те са 1073. Разбира се, числата не могат да са категорични, но дават бегла представа накъде върви животът в даденото населено място. Това село има богата история, но има и какво да разкаже, защото е обвързано със съдбата на ключови за България хора.
“Селото е разположено в една от гънките на Рила планина, там, където реките Ибър и Сливница се вливат в Марица. Спускайки се по склоновете на Рила, тя най-напред протича през с. Радуил и го дели на две части.” – пише в книгата си „Радуил” Георги Стоянов.
Семерджиев допълва идентични неща – „Селото е разположено в една от дълбоките гънки на Рила-планина, на един к.м. под точката, гдето се сливат водите на Ибър и Марица, по двата брега на последнята и по онези на р. Сливница, която тече на лево, на 880 м. над морето. Котловинката е живописна, красива, буди в човека чувство за величието на Бога, на природата. Селото е старо, което нещо личи по некогашните легла на старите самокови, които се откриват в долината над селото. Наречено е на името, на некой си български велможа или военен от преди завоевателната епоха. Преданието казва, че по тези места дошли четерима братя, от които Радоил турил основа на с. Радоил; Иван на с. Махала (Марица), затова се казва Иванова махала; Коста – с. Костенец; Гуцо – с. Гуцал”.
За историята му са писали много хора, някои от които ще цитираме и тук, в нашата история. Това са Христо Вакарелски, Христо Семерджиев, Росица Ангелова.
Началото на Радуил, разбира се, също е обвързано с романтиката на легендите. Помните историята за тримата братя, които са основали трите съседни села – Радуил, Марица и Гуцал. Но търсейки фактология за него, се натъкваме на данни, които сериозно оспорват тази „семейна” хипотеза. Досега не са намерени писмени документи или исторически данни, от които да се вижда точното време на заселването на селото. Историкът-изследовател Росица Ангелова в научното си изследване, направено за с. Радуил през 1941– 1943 г. и изложено в семинар по славянска филология на Софийския университет през 1948 г., пише по разкази на местни жители, столетници и стари хора, че селото води началото си отпреди 150 г. преди основаването на гр. Самоков, който се е появил през 14 век след падането на България под османско робство. Нейното изследване е било в студентските и години, когато е следвала „История” . В един от разказите, който е на Никола Ковачев се казва: „Като тръгнали българите от Волга, петима братя и една сестра се отделили и пристигнали по горното течение на река Марица и започнали да избират място за заселване. Най-големият брат се наричал Бельо, пръв се заселил и основал село Бельово. След него се заселила сестрата и основала село Сестримо, малко по-нагоре и вляво, където се намира сегашното село Сестримо. На юг от него се заселил вторият по възраст Коста и основал село Костенец, разположено в полите на Рила планина, по течението на старата Костенска река. Третият брат Иван се заселил още по на юг, на самия бряг на река Марица, където сега е река Марица /Иванова махала/. Четвъртият брат Гоце се заселил на височината на север от Марица, където сега е село Гуцал. Оттам се разкрива прекрасна панорама на величествената „Рилска пустиня”. И най-малкият брат Радуил се заселил накрая, по горното течение, където Марица се спуска пенлива и буйна, за да се разлее укротена сред първото поле, там сега се намира се намира село Радуил.”
Тази история е оживявала на няколко пъти в нашата поредица, макар и не толкова пълна – това стана в разказите за селата Гуцал и Марица. Според книгата на Георги Стоянов селото е основано около 150 години преди Самоков, защото по-голямата част от видните и маданите са строени там, по течението на Марица.
„За съществуването на село Радуил още от средновековния период свидетелстват някои писмени паметници. В старата черква „Св. Никола” се пази и сега като документ църковна книга, подарена от някой си Атанас. Дарението на книгата е записано с дата 25 декември 1809 година.
Има легенда, че черквата „Св. Никола” в село Радуил е построена едновременно със своята посестрима в село Марица от бащата на цар Самуил, Никола Мокри. Двете са кръстени в негова чест.” – пише Стоянов.
По времето на турското робство Радуил е под закрилата и привилегията на закона на рударските селища в турската империя. В него не е имало турско население с изключение на собственика на маданите. Той е наемал хората, работещи на видните, където се е топяло желязото и на маданите, където е ставало изковаването на готовото желязо във вид на расовичи – пръти и така е извозвано до Турция. Основната част от населението на селото са се занимавали с направата на дървени въглища — кюмюр. Земеделието е било слабо развито.
Населението на селото, както свидетелства Росица Ангелова, има сборен характер. По време на робството в селото е имало турци, които са били де факто собствениците на видните и на маданите. Макар и да са били малко, те са оставили ясни следи в етимологията на наименованията на някои местности – Оджовица, Карпузица, Домус дере. Останали са следи дори от турските гробища, които са се намирали в местността Буките. След Освобождението в Радуил не остава нито един турчин, всички се изселват.
Като цяло много хора са се заселвали там, привлечени от видните и маданите, които са осигурявали работа. Регистрирани са преселници от западна България и Трънския край, но същевременно е имало и местно, коренно население. За населението споменава отново Христо Семерджиев в своя текст „В далечно минало време на един от самоковитепод селото притежател бил некой си Дедо Анто. Турците не могли да търпят това положение, та го обрали и убили на местото, а снаха му завлекли на местностъта касапница, на 2 к.м. на изток от селото, а чучуля й от главата захвърлили на друго близко место, което се нарича и до сега Калинин чучул. Некога селото броило 300 къщи, но от чумата много намалели. На 1873 г. то имало 75 къщи с 316 д. мъже. През 1900 г. населението му броило 1079 жители; на 1910 – 1215, на 1920 – 1315; на 1926 – 1507. Поради самоковите тук идвали заселници от трънско, от селата Трекляно и Кострошовци. И до сега се помни, кои родове са преселнически. Такива са: Вуканини, Ковачовци, х. Василеви и др. От тия родове днес в селото има 40-50 семейства. Те са събудени хора, които държат в ръцете си управата на селото и търговията. Поради влагата, а може би и състава на водата, тук има доста гушави хора със слаби умствени способности”
Последният мадан в с. Радуил е и последен работил на Балканския полуостров, той заглъхва през 1900 година. Неговата снимка се пази в Градския исторически музей. Като поминък на населението остава дърводобивът и дървопреработването. Изграждат се десетки бичкии за бичене на трупи. През 1920 г. се създава дървопреработваща кооперация „Самопомощ“. Тя закупува гатер от Австрия. Изгражда и водна юзина за ток, а впоследствие и парова централа. В селото светват и първите електрически лампи с произведения ток от юзината на кооперацията.
„В селото имало три самокови, едно над него, две под него – всичко шест. В долината но р. Марица, на Арамийско дере, били открити следи от незнайно самоково. Тук самоковото на х. Васил работи и след освобождението до 1908 г. Освен работата в в самоковата, населението горило въглища, карало руди, карало железо до Пазарджик, до Самоков, приготвяло на ковачниците си подкови, ножове, секири и други сечива.
В самоковата – маданите – винаги имало турци надзорници. Те и сеймените, които обикаляли често тук, сеяли развала между населението, – инък то било тихо, мирно и учтиво.
Днес радоилци се занимават с производство на дървен строителен материял, за която цел се образува горска производителна кооперация с 160 д. членове; сега тя притежава и един гатер. Понеже котловинката е запазена от ветровете, благоприятствува за овощарство. Покрай ореховите дървета, които отдавна растат тука, садят се вече и други плодни дървета и то не само в дворовете, а и в поленцето” се казва в „Самоков и околността му – принос към историята им от турските завоевания до Балканската война”,
Освобождението на с. Радуил от турско робство става след Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Дотогава Радуил е гранично селище. И сега землищната ни граница между Радуил и гр. Самоков е старата държавна граница.
Интересен факт е, че в старо време не е регистрирана миграция. Ходели са на гурбет – предимно мъжете, но са се връщали. Момите са ходели на жътва в близкия Ихтиман и малко по-далече – към Пазарджик, откъдето са взели елементи от носиите и от песните.
В момента в селото живеят само християни. Има две черкви и дванадесет параклиса в околността, всеки от които е стопанисват и запазен.
Старата черква е построена по времето на турското робство и в противоречие на всички турски закони е построена на най-високото място на селото и високо над земята. За нея е бил издействан специален указ от пашата.Новата черква е построена през 1900 г.И двете черкви са богато изографисани. Също така богато са изографисани някои от параклисите и манастирът „Покров Богородичен“. Старата черква се намира на високо над селото, докато новата е малко по-надолу от центъра.
Радуил в очите на творците
За с. Радуил са говорили и разказвали в книгите си много от известните писатели българи и чужденци. Ахмед Мелек паша изпраща Евлия Челеби – турски изследовател в България и той я описва в пътеписите си. Случайно попаднал в с. Радуил, той пише:
„Селото се намира при изворите на великата и много известна река Хеброс (Марица), която се влива пълноводна и могъща в Мраморно море. Върхът, под който тя извира, се вижда от селото целият обвит в преспи. Мисля, че ако Аллах реши да слезе на земята някога, то той ще се появи оттам. Реката преминава през селото, а по двата й бряга представляващи просторни ливади и благодатни, окичени с плодове градини, са наредени къщите около триста на брой. Населението изповяда християнска заблуда, няма правоверни. Радуил е повече от Рая”.
Вазов и Радуил
Иван Вазов, посещавайки Радуил на път към Великата Рилска пустиня, пише за него:
„Никъде не съм виждал такава дивна природа селото е закътано някъде в облаците сред китна природа. Планини отляво и отдясно го притискат, стремейки се да се съберат на юг, дето стена им прегражда небосклона. Тъкмо под нея в едно възхитително чаровно кътче, потънало в зеленина и свежест, се гуши село Радуил. Село стратегическо с нова черква. Картината наоколо имаше величествена омайност на планинския мир, от нея вееше поезията на колосално зелено.
Аз никъде в България не съм виждал село в по-омайна местност в по–разкошна уединеност при приоблачни висини сред горските обятия”
Смирненски и Радуил
В Радуил е живял в продължение на една година писателят Христо Смирненски, изпратен на чист въздух да се лекува от туберкулоза. Тук той пише много от разказите си, като един от тях е „Пожар в Рила“. Друг, живял повече от двадесет години там, е скулпторът Христо Лозев. От неговата ръка е направен паметникът в центъра на селото в чест на загиналите радуилци през 1912-1913 г., през 1915 Христо Лозев изработва и българските пощенски марки.
Хайтов и Радуил
В Радуил е живял и работил големият български писател Николай Хайтов. Започва работа като инженер-лесовъд в Радуилския участък на горско стопанство “Боровец” през 1952 г. работи до 1954 г. когато влиза в конфликт с началниците си, заради отпуснатата суха и паднала дървена маса за нуждите на местното население. Годините, прекарани в с.Радуил, описва в книгата си “Дневник”- книга първа — издадена през 1988 г.
По случай 90-годишнината от рождението на Николай Хайтов, през 2009 г. признателните радуилци издигнаха чешма-паметник с негов барелеф и обособиха парк с беседка до къщата, където е живял. Много сюжети от негови разкази са увековечени там.
Култът към боба продължава
Празникът на радуилския боб се провежда всяка година в началото на септември и е едно от мероприятията, които влизат в културната програма на нашата община.
Международният Боб фест за традиционно фолклорно творчество има няколкогодишна история, защото неговият патрон – фасулът от Радуил е популяризиран още в далечната 1892 г. на Първото изложение в Пловдив. Там варивото било отличено със златен медал от цар Фердинанд І. Отскоро тази наша национална култура се радва на издаден патент от Института по земеделие и семезнание „Образцов чифлик“ – Русе, защото е уникална – няма сорт, подобен на нея. Така както габровци обичат да се шегуват, че „Светът е оцелял, защото се е смял”, то жителите на Радуил разказват: „Радуилецът е оцелял, защото много боб е ял!“
Основател на Боб феста е председател на читалище „Хр.Ботев“ с.Радуил Георги Божилов-ГЕБО (покойник от 22.06.2009 г.). Освен създател на празника, в библиотеките се срещат книги с епиграми и афоризми, посветени на радуилеца, подготвени от ГЕБО.
През изминалите години празникът на боба беше съпътстван с богата международна фолклорна програма, представена от различни младежки формации и пенсионерски самодейни читалищни трупи. Атрактивни кукерски танци на площада в селото, изложби в местното читалище на картини, икони, живопис върху камък. Традиционната кулинарна изложба впечатлява всички гастрономи, а задължителната боб чорба радва малки и големи.
Всички участници получават почетни грамоти за спомен от участието в този уникален български празник. Най-добрите и талантливи формации и участници си тръгват с награда златен боб в три категории.
Изложби на местни кулинарни специалитети и изкушения като чушки, пълнени с боб; боб, готвен в тиква; торти и кексове, приготвени от фасул всяка година впечатляват посетителите.
В двора на църквата „Рождество на Пресвета Богородица” домакините пълнят 10 казана с боб, с които нагостяват всички за здраве и берекет.
Селото продължава да привлича хората с невероятната си природа и дух. Преплетените легенди, религия и виталност дават особена харизма на мястото, която успокоява и като магнит тегли обратно всеки, докоснал се до нея.
