Зоя Станкова
Попаднах на няколко реални и съвременни снимки. Салон. Балкон.Ложи. Части от роял върху седалките пред сцената. Попадала мазилка. Стени, изронени до тухлите. Напукани колони. Дупки по сцената. Изкъртено дюшеме. Неприлични надписи. Боклуци. Паяжини. Прах. Пустош. Останки!
Не е истина, когато си влюбен в сцената, когато сте свързани по някакъв невидим начин помежду си, един такъв „покоен” пейзаж, погребан в разрухата, колко много може да те разтърси. И се питаш не просто къде е умът на хората, а кой изгуби сърцата им и отвлече душите им и къде ги заключи, по дяволите!?
Безобразие е, грях е, да изоставиш или да посегнеш на нещо толкова сакрално като сцената… Особено, ако се замислим, например читалищата, как се борят с невъзможно ниски субсидии да направят нещо също толкова невъзможно – да съхранят институциите си, повечето от които са на достолепна възраст и крещят в очите на председателите, настоятелствата, секретарите и колективите си „Помощ!”. И всички са безсилни, защото държавата нехае и отпуска пари за културните домове (И не само!), колкото да замаже очите на хората.
Истината е, че никой извън тези среди не вижда, че културата е болна. Институциите са на легло. Няма лекуващи лекари, а санитарите в лицето на колективите, могат единствено да облекчават мъката им със своята дейност, вдъхновението, творчеството си, но това е временен опиат… Не можем да се превърнем в убийци. Не може толкова „животи” да тежат на съвестта ни. Не е реално. Безумно е.
Това е. Просто културата, неосъзнато, е най-голямата болка и най-голямата празнина, а тя е сърцето на държавата ни. Жалко, че не си даваме сметка, че без сърце не може да се живее!
И, колкото и грозно да прозвучи, една от мислите при вида на гореспоменатите снимки, която ми мина през главата е тази, че държавата ни се превръща в морга за културата и скоро ще направи гробище, в което един по един ще настани културните ни домове и паметници.
А, прахът, който е покрил това разрушено място от снимките, покрива мислите, също толкова плътно и натрапчиво…
