Позиция: Зоя Станкова
Няма да спра да твърдя, че този свят не ми харесва, не ми се нрави и не ме влече. Какво като са му хубави изгревите и слънцето топли, когато и ценностите, и хората, и материалното, и духовното, и почти всичко е на последната пряка на поредния залез. Различни са му нюансите, да, но…
Знаете ли, не ми се гледа телевизия. Не ми се слуша радио. Не ща да чуя за какъвто и да било вид медии. Не ми се влиза и в интернет пространството. И на улицата дори не ми се излиза.
Псува ми се, ама най-каруцарската! Честно! Псува ми се по Държавата, по-скоро по останките от нея. Псува ми се по Парламента и управниците. Псува ми се по самите нас. Какво се случва с нас и за нас?! Заливат ни отвсякъде с информация за убийства, катастрофи, престъпления и прочие. Колко често новините започват с нещо положително и колко често се представят някакви постижения на обществото, на младите, на децата? Какви културни събития е имало? Какви фестивали, в страната има десетки любителски фестивали, е имало и къде, кои са изявилите се състави? Къде и как се поддържат българските традиции? Също, за колко отличия на бъдещето на България се каза някъде? И прочие, ще ме ограничи свободното пространство, ако изреждам всичко.
Не, как! Как ще се говори, пише, популяризира, коментира. Важни са ни престъпниците, важни са ни крадливите политици, важни са ни комерсиалните общественици, важна ни е чалгата и така натам, подредени все по-достойнство.
Колко пъти подадоха нещо, освен оглозгани трохи на читалищата, на театрите, на библиотеките, на галериите, на музеите? Колко пъти в тази изкривена Държава висшестоящите се сетиха, че имат история, култура, образование? Колко проекти на Министерствата се обявиха да замазват очите на хората от тези институции, с почти непосилните им условия и изисквания, с толкова документации и измислици в тях, че хората да се отказват, защото не помощ, а утежнение на цялото им нямане се подава?
Кой се погрижи за културните паметници, да се реставрират, да се съхранят, да ги има? Не, разпродаваме, правим сценки на дребно с уж, случайни ситуации, довели я до срутване, я до пожар, я до нещо друго апокалиптично. Хвърляме вината по разни хора, предаваме си топката по медиите, на същото ниво, на което ни е и футболът и си мислим, че хората на дузпата викат гол. И по-лошо, вярваме си!
Колко пъти някой се замисли, че в тази държава пенсионерите, които са я градили в отминали за нас години, живеят бедно и нещастно, гладни и жадни, студуват и просят? Не е ли подигравка да им се увеличават пенсиите с по 2-3-5-7 лв. на няколко години? Не е ли подигравка да вземаш 200 лв., а токът ти да е 100 и хлябът – 2? Това ли е грижата за бабите, дядовците, майките, бащите ни?
Кой се замисли и си даде сметка, че Държавата дава повече пари месечно за издръжка на един затворник, отколкото на една жена в майчинство?
Кой се замисли, че Държавата предоставя по-добри условия на бежанците си, отколкото на родителите и децата си? Както и сега, опитват се да наложат „мисията възможна – обезлюдяване на Странджа“, защото е обещана за бежанци. Българите къде са? Няма ли право българина да има дом в Родината си и да се чувства спокоен и сигурен? Защо да отнемаме от нашия народ и да се „грижим“ за чуждите? Всеки да си стои в Родината и да си търпи това, което се случва там, а ако не му харесва – да се бори за промяна. Чуждите нямат място сред нас!
Кой си седна на тъпия задник, без извинение, и помисли как да върне младите хора в България, как да им помогне и подсигури един приличен живот, така че градовете да не се превземат от малцинствата и селата да не обезлюдяват?
Не, по-важното е да продаваме, да разпродаваме, дори да подаряваме земята си на външни хора, на чужденци.
Кой се погрижи, да не е толкова продажно образованието, че да си го изкарваш, а не купуваш, както мнозина правят?
Кой държи сметка на медиците, когато съзнателно отнемат от човека и кой им подава ръка, когато помагат на хората? Кой го е грижа, когато се точат, чрез болни хора, пари от Здравната каса и не им пука, че човекът е зле наистина или е добре, но трябва да е в болница, за да приберем нещо от някъде? Или пък, къде в много от случаите е Бързата помощ, когато ни трябва?Колко хора се замислиха, къде ни е полицията? Онази полиция, която ни защитава правата и пази?
Колко хора, защитавайки се, са виновни, че го правят? Колко хора имат права, наистина, а не по „устав“? За колко хора съдът е бил справедлив и колко престъпления са доказани действително?
На кого му е хрумнало да прочете законите или пък недай си Боже да ги спазва?
Кой се замисли, колко хора живеят хитрувайки, на гърба на ближния? Кой си направи труда да види, колко от животновъдите и земеделските производители наистина гледат животни и обработват земята и колко от тях го правят само по документи?
Колко е креативен умът на днешния български търговец, мислещ единствено как да печели, завладян от материалния си ден, че отиваш в един възрожденски град с дух и история, и не можеш да видиш входа към къщи-музеи от транспаранти и реклами на хотели и ресторанти? Отиваш по българското Черноморие и не можеш да видиш надписи на български, защото руснаците, англичаните, румънците, чужденците са по-важни в собствената ти Родина.
И колко още можем да изброяваме от горчилките на днешния си ден, от нашето днес и вчера, и утре. Къде ни е бъдещето? Къде ни е страната? Къде е българското? И не на последно място, къде е българина?
Кой? Какво? Кога? Как? Парламента! Управниците! Някой! Някой… Някъде…
И сега, отново, поредното безумие. Да убием на по-младите хора препитанието, а на възрастните последната светлинка, с която си споделят дните и грижите. Да евтаназираме животни. Кой доказа, че тези животни са болни? Колко специалисти ги прегледаха и потвърдиха тези диагнози?
Да убиват! Да убиват, да унищожават и да си лягат да спят с чистата си съвест. Да убиват! Сега животните. После може и хората. В днешна България освен да се убива друго не се владее до такова съвършенство.
Искат да ни унищожат и това е. Искат да ни стъпчат и духовно, и умствено, и физически, и материално и всякак. Българинът, който си е извоювал свободата и вярата си в най-тежките времена, отново му слагат хомота и напук на интелигентната си, горда и борбена природа, се примирява с това.
Не ми се мълчи! Не ща и да ме четете, ако ще си останем до там, нито да ме разбирате. Грозно ми е! Черно ми е пред очите, пред сърцето, пред всичко…
Колко са истинските хора?! Жалко е и е тъжно, и е покъртително, че няма да остане нищо. Определено, за нас с пълна сила важат думите на П. Р. Славейков „Не сме народ, не сме народ, а мърша“, така че да си слушаме чалгата до дупка, да си убиваме дните и да унищожаваме мечтите си, но с ясното съзнание, че някой ден ще сме никои и някой ден няма да имаме ни род, ни Родина…
И, да, баба и дядо няма да ни посрещат на село. Няма да прибират козичките си всяка вечер. Няма да работят земята. Няма да има нищо. Всичко ще е само в нашите спомени. И ще си търсим корените, но ако ни има дърветата!
