Мария Галчева
Толкова е приятно, когато събеседникът ти е човек, който има виждане за себе си и за света около него. Тогава въпросите ти попадат точно където трябва, а от отговорите успяваш да влезеш в личното му пространство. То е построено на интелект, собствено мнение, намерения, желания, цели и стремежи.
Искрено щастлива съм, че срещите ми в „Новите млади“ извикват толкова много позитивни емоции и сама по себе си поредицата се превръща в чакана и търсена. А има още толкова хора, които ще влязат в нея, за да разкажат за себе си и за своите битки и победи. Това са новите самоковци – които се борят, за да докажат, че имат всички предпоставки, за да успеят.
Тази седмица ще ви изненадам с едно изключително момиче – Мирослава Илиева. Историята и прилича на сценарий, който разказва за попадането на малкото момиче в големия град. То преминава през много перипетии и трудности, докато намери себе си и своята перспектива.
Същевременно обаче в нея е закодирано най-важното – да помни как и откъде е тръгнала. Така се строи най-устойчивият успех. Благодарение на родовата памет и непрекъснатия контакт с корена.
Представям ви прекрасната Мирослава в едно много откровено и увлекателно интервю, специално за читателите на „Самоков 365“.
Здравей, Мира, къде те намирам днес и с какво се занимаваш?
Здравей, Мария! Радвам се, че ме потърси! За мен е истинско удоволствие и се надявам, че споделеното, ще бъде интересно за читателите ви. Към днешна дата живея в София и съответно работя тук. Част съм от екипа на отдел “Събития” на една голяма българска компания и заедно с колегите ми организираме конференции на различна тематика. Те са разнородни и обхващат различни сфери – политика, икономика, бизнес, маркетинг, образование, дигитален свят. Ежедневието ми е изключително интензивно, изпълнено с контакти и доста техническа, оперативна работа. Една от многото положителни черти е, че процесът е интересен и вълнуващ, тъй като непрестанно изниква нещо ново, различно и е предизвикателство да канализираш мисълта си, за да се справиш максимално бързо и категорично. Понякога спирам и потъвам в мълчание, за да погледна целия този неспирен поток и да осъзная всъщност колко вълнуващи неща се случват, а аз дори не забелязвам.
Защо реши да потърсиш професионална реализация извън Самоков?
Това решение беше част от логичния развой на живота ми. Когато завърших образованието си в Самоков, продължих своя път в София. Първата стъпка беше университетът – бакалавърската ми степен, след това една магистратура, и още една за разкош, а започването на работа беше неизбежно. Преминах през доста трудности и много пъти ми се искаше да се откажа. Понякога отчаянието беше смазващо, но нещо в мен непрекъснато шептеше, че не мога да се предам и не бива да се отказвам. Осъзнавам, че нещото което ми пречи доста често, е прекомерната емоционалност, която бушува в мен. Едно непримиримо чувство за справедливост изпълва съзнанието ми и не позволява да гледам не съпричастно на случващото се.
Мисля, че някой ден ще се върна в Самоков, дори съм убедена. Имам нуждата да натрупам още знания, опит и умения, за да бъда полезна, когато това се случи.
Много често виждам, че споделяш снимки, свързани с родното – какво означава за теб домът, близките? Къде намираш утеха и пристан?
Да, често споделям снимки и мисли за родното си място, но още по-често мисля за него. Мисля непрекъснато и ми липсва ужасно. Липсва ми тишината, планината, върховете, шумът на реката, познатите гласове, които ме поздравяват дали на улицата, или от някоя тераса… Липсва ми близостта между хората. Когато се прибирам у дома, има един примамлив аромат, прекрасна симбиоза от символите – мама, дом, гозби, тате, баба с насълзени очи, пулс на любящи сърца, чистота на мислите, искреност.
Утеха намирам в разговорите с близките си хора, в книгите, в планината, в къщата на баба ми и дядо ми. Сънищата ми винаги ме връщат там, където изпитах истинско щастие за първи път в живота си.
Пристан, където достигам душевна хармония, са върховете на Рила, срещата на облаците със земята, а човекът така незначителен в това съвършенство.
Малкото момиче в големия град – случайни или не са приликите на това с теб?
Не са никак случайни. София е голям град, съпоставяйки го с българската действителност. Има от всичко, наистина от всичко. Тук може да получиш много, но цената е висока, просто размерът се осъзнава по-късно. Много често тя е непосилна и когато говоря за цена, тя не се изразява непременно в нещо материално. Време, лична свобода, интереси, стремежи падат жертва на нещо друго, което е приоритетно към момента.
Въпреки леко мрачния акцент в предходните думи, мога смело да заявя, че не съжалявам за вложеното време, енергия и известните жертви, които съм направила. Преследвам мечтите си и виждам как те се реализират и това ме кара да се чувствам уверена във възможностите и знанията си. За всяко начинание мобилизирам силите си и с много труд го постигам, затова и сама всеки ден печеля уважението си. Вече не съм чак толкова малко момиче, тъй като се наложи да порасна – рязко и осезаемо.
Ти си млад и образован човек, за какво си мечтаеш?
Положителното е, че все още мечтая. Мечтая си да продължа да развивам своя професионален път. Любопитна съм и устремена към нови и нови проекти. Все още имам желанието да уча. В личен план си мечтая да създам свое семейство. Родителите ми и баба и дядо ми са моят пример и вдъхновение. Възпитана съм в духа на семейни ценности и безкрайно уважение. В себе си нося толкова много любов, “предавана” от поколение на поколение, че няма как да не искам да я споделя и подаря на моите наследници.
Предизвикателствата за теб – желани или плашещи?
Предизвикателствата определено са полезни. При всекиго е различно. При мен са сериозен стимул. Провокират ме и доста често откривам някоя нова черта от характера си, за която дори не съм подозирала. Понякога обаче са плашещи, тъй като са с неизвестен мащаб, но все пак това не бива да ни отказва.
Коя е най-тежката битка, но и най-сладката победа дотук за теб?
Най-тежката битка беше с болката от реалността, че рано или късно се налага да се разделиш с любимите си хора. През последните години се сбогувах с много близки до мен същества. Хубавото е, че осъзнах, че нищо не приключва тук и сега.
Най-сладката победа, те са много. Всеки път, в който материализирам някоя своя мечта. Тогава в мен се случват експлозии от емоции – наслада, щастие, вдъхновение, гордост. Приливът на енергия е толкова силен, че намирам сили да продължа още по-уверено. Тогава наситина е сладко, защото съм успяла да преборя страховете си, да надмогна себе си и да загърбя гласа на недоброжелателите, които повтарят – “Няма да се случи”.
Как изглежда Самоков от 60-минутна дистанция?
Изглежда близо и в същото време много далеч. Знам, че мога да се прибера винаги, а в същото време не се получава. Изглежда като оазис. Отваряш прозореца и виждаш върхове, искаш гора и правиш няколко крачки, искаш река и хоп, вече се охлаждаш в Искър през лятото, искаш приключение и за 30 мин. си на стартова позиция в началото на някоя дива пътечка. Самоков е дом.
Има ли връщане за теб тук?
Има и тази опция никога не е отпадала. Някой ден ще се върна, убедена съм, както споменах и по-горе. Искам децата ми да имат моето детство – безгрижно, истинско, изпълнено с игри, приключения и незабравими емоции. Знам, че ще бъда полезна с натрупания опит и знания през годините. Това място има своето бъдеще и се надявам да надмине по славност миналото си.
Щастлива ли си?
Да, щастлива съм. Имам всички предпоставки да съм и съм. Все още нанасям щрихи, защото картината става все по-мащабна, така че предстои да го надградя. Животът е вълнуващо приключение и предизвикателство и не бива да се губи и секунда в нещо различно от стремеж към по-добро бъдеще.
