Коментар: Анна Манова
Традиция е на 2 юни да се пускат сирени в памет на големия Ботев. Като дете баба ми казваше, че в знак на уважение се стои мирно в рамките на една минута. Днес съм едно пораснало дете и помня, знам и спазвам. И това не се е променяло години наред, както не би трябвало да се променя и степента на уважение към личността и творчеството на Христо Ботев.
Някои неща не изискват обяснение, просто се пренасят като светъл завет от поколение на поколение. Така се създава усещането за приемственост и национално самосъзнание. Динамиката на делника не бива да изтрива тези следи и чувайки сирената, да не знаете защо е. А ако сте запознати, да не спирате дори за минута. Закъде бързате?
Днес това видях. Хората бързат нанякъде по обедно време. И дори не спират за миг. Не спират младите, не спират и по-възрастните, не спират колите. Бяха застанали за миг шепа хора. И в слънчевото време само шепа хора разбраха, уважиха и може би знаеха някой и друг стих на Ботев.
Така ние не уважаваме националните си герои, което показва и неуважение към историята ни, към миналото ни – независимо дали то е светло или мрачно. Такива като Ботев са държали високо свещта и са пазели пламъка и с тялото си, за да е светло на всички. Платил е дори с цената на живота си, а днес ние прескачаме всичко това, хвърляме свещта на пода и я прескачаме. Защото в това ни бива, в това ни е талантът.
Така или иначе със или без уважението на голяма част от хората, Христо Ботев си остава все толкова високо и недостижимо, а втори юни неговият ден!
Той, Ботев, най-добре си го е написал в стихотворението „Странник”:
„Бързай, странник, върви скоро
къща бащина да стигнеш;
пред къщата играй хоро,
през хорото ти ще минеш.
…
Тъй глупецът, тъй залита
да прекара добър живот,
и никога не се пита
човек ли е той или скот!”
