Да изходиш от единичното към общото, може би не е най-разумно, но уви… По едно стечение на обстоятелствата, колкото по-старателно се стремя да избягвам да пиша и да се изказвам по темата за културата, толкова по-натрапчиво тя ме преследва, настига, помита и започва да ме влачи със себе си до онзи момент, в който надделява над мен. И ето ме пак в изходно положение на несигурност – малкият човек, който няма право да се възмущава и да критикува голямата култура и големите творци, защото все още е никой. Добре, така да бъде… И въпреки всичко, при положение, че пребиваваме в дадени среди по един или друг начин, защо да нямаме право да споделим своята гледна точка, колкото и неугледна за мнозинството, и неприятна за малцинството да е тя?! Аз лично в момента гледам с възмущение от отношението към хората на изкуството и това, че биват подритвани по най-безпощаден начин за техните раними личности.
Напоследък се убеждавам, че културата и изкуството ни са, колкото и изтъркано да звучи, „последната дупка на кавала” за българина – нищо ново за никой, а пък скоро може и това да не бъдат.
Четем, слушаме, гледаме, коментираме само спортни успехи, което безспорно е чудесно и не бива да омаловажаваме труда и постиженията, в която и да било сфера от обществения живот, и паралелно с това какви ли не други глупости, но за култура и изкуство, почти нищо. За стиховете няма редове по вестниците, за картините няма стени, за артистите – мизерни сцени и какво ли още не. За спортните кръгове например, като съвсем не ги споменавам с упрeк или нещо подобно, а просто защото спортът е тема, на която винаги се шуми, все се намира начин – как, какво, защо, а за културните кръгове – почти никога.
Разни личности, независимо, какви и с какви средства са достигнали до някакво обществено положение, на ръце ще ги носим, а творците и хората на изкуството, като цяло, ще тънат в мрак, ще мръзнат като кучета по сцените и по репетиции, почти незабелязани ще бъдат думите и делата им, и така натам. За мнозинството по-добре е да отидат някъде на не знам си какво, по улиците да се скитат, по кафетата дори, а това, че има театър, има изложба, има концерт, има някакъв вид културно мероприятие – какво толкова, някаква си там глупост или ако попаднем там, ще плюем насреща си.
Е, да, но за точно тези глупости мнозина отдават времето си, чувствата си, емоциите си, живота си и жалкото е това, че не можем да почувстваме и уважим изкуството си, заедно с хората, които го създават, развиват и поддържат живо. Всеки има своите интереси и това е прекрасно, че насоката и стремежът му са на някъде. Всеки работи и в плен на едно механизирано, сиво всекидневие, погълнат от проблеми и ангажименти, в един момент забравя да гледа отвъд себе си и отвъд материалното. Без капка съмнение в думите си, твърдя, че хората сме културни инвалиди. За да има народ и развитие, в каквато и да било сфера, е необходима именно културата, защото от нея изхожда всичко друго, а ние точно това не съумяваме да оценим. Творците развиват, поддържат и обогатяват духовното, което е много по-ценно за едно общество, от каквото и да било друго. Но, кой да подаде ръка на Твореца и да го зачете като такъв в днешно време, когато всичко е с приоритет пред изкуството!? Кой да осмисли, че той, творецът, може да даде не нещо, а безгранично много.
