Часът е някъде далече след полунощ. Време, което е отредено за сън – така е прието да е. Никъде в къщата не проблясва светлина. Само в дъното на коридора, една стая свети. Но приглушено. Светлина от монитор. А срещу монитора – дете. То е като омагьосано от света, в който е избрало да бъде точно в този момент. Гледа втренчено и натиска като зомбирано клавишите.
Какво прави? Защо не спи?
То играе на някоя игра или общува с непознати виртуално. Точно в този момент, някой се представя за някой друг, започва да се заплитат мрежи от лъжи. Светът става различен и имагинерен, измислен от един човек. Това е поредната вечер, в която това Дете е будно и робува на навика да стои на компютъра. И тази ситуация не е нещо ново и необичайно. Ето така малкият човек се увлича и се оплита в безкрайната мрежа на лъжовния свят, събран в големината на една кутия.
А Детето, което още живее с приказните герои и вярва до някъде в съществуването им, не може все още да различи фикция от реалност. И така реалността се изкривява и се размива. Детето търси нови приказки, а там има разказвачи колкото си пожелаете. И вместо да е в страната на сънищата, ще бъде някъде другаде, където може да е хиляди пъти по-опасно. Но то още не знае това.
А разказвачът е с много лица. Той днес е един, утре съвършено друг. Както ситуацията го изисква. Може би е самотен, обзет от някаква глава от свой собствен, неразказан роман. И така Детето става герой в него. Без да иска. Без да знае. Разказвачът търси точно неговата история. И то доверчиво ще му я напише, ред по ред, без лъжа, чистосърдечно и наивно.
И романът ще започне така: абонатът е на линия…
Абонат?! В това се превръщаме всички зад мониторите. Това пространство е студено и безчувствено. В него приятелите са заменени с профили, разговорите с чатове, мислите с постове, а това колко си красив се измерва по броя на харесванията. Кибер потокът отнася всичко. Така някак изведнъж осъзнаваме, че приемаме хората около нас като приложения в интернет. Съзнанието ни се компютъризира напълно, че чак преминава нормалните граници.
Размива се дори приятелството. Най-близките са линкове, които са свръзката с другите абонати.
След това минаваме на друго ниво. На новите познанства им придаваме облика на торенти. От тях изтегляме цялата възможна информация, от която имаме нужда. Вкарваме се във филм. В мечтания филм. Сграбчваме го и го изживяваме докрай. Но когато ни омръзне или имаме по-добра оферта, за по-интересен сценарий, натискаме „Delete”. С едно кликване изтриваме целия свръхбагаж, който ни носи този торент и освобождаваме памет за следващия.
Цялото това сменяване на ценности и объркването на двата свята, води до едно подценяване на самите нас. Позволяваме да бъдем оценявани от 1 до 5 звезди като нещо, което може да бъде закупено, използвано и накрая изхвърлено. Самите ние се превръщаме в интернет артикули вървящи с описание и цена, които стоят пред нашата личност.
Като се върнем във виртуалния свят, обаче се натъкваме на една от най-големите заблуди – мнението, че има нещо скрито в него. В този свят има всичко друго, но не и лично пространство. Само с влизането в профилите ни в социалните мрежи, могат да се разберат много повече неща за нас, отколкото при един личен разговор. Изложили сме целия си свят на показ, чрез снимки, музика и мисли. А личните ни съобщения изобщо не е 100 % сигурно, че ще си останат само за нас. С напредването на технологиите има много шансове за разбиване на пароли и навлизане в личното пространство на хората по един арогантен начин.
А къде остана Детето от нашата история?
Точно тук е, в центъра й.
То израства с технологичния напредък.
Нощем вече не спи, а сърфира някъде в безкрайното пространство на интернета. Детето е заложник в мрежата от виртуалност. И вместо да играе с топката навън с другите деца и да се прибира изморено, то играе игрите си с някой отсреща по интернета, когото може би дори и не познава.
Откраднато е детството му.
Такъв е светът на модерното Дете.
Ето защо не е странно това, че в какъвто свят живеем, такива „герои” възпитаваме…
