Автор: Вероника Андреева Иванова
Няма да забравя как ядосана на принудителното си спиране, се озовах в храма „Свети Николай Чудотворец” и сякаш попаднах в друг свят. Както всеки храм, той носи пречистения въздух на пребиваване на rраницата между времето и пространството, на смесица между историческото и ежедневното, в което обаче няма конфликт. Бибилията, както и атмосферата на храмовете е същата, както е била през 19-ти век, когато е осветен храмът, събитие съвпадащо с изгонването на гръцкия владика от Самоков. В същото време обаче храмът не е антипод на действителността, той не е съществуващ парелелен свят, а се вписва органично в нашето ежедневие, като частица чудо, като светлина, в забързания ни е често мрачен и наострил зъбите си срещу нас живот. Храмът е завръщане, успокояващо, приласкаващо, но и като всяко завръщане изискващо да погледнем честно назад, да отворим вътрешния си поглед за слабостите и греховете, които носим и да се усетим свободни, именно признавайки нашата безпомощност да се справим с тях по човешки, без Божията подкрепа. Но в този храм има и нещо повече, той е и знак, за това; че българският дух не е робски, че българинът не е както много съвременни историци интелектуалци се опитват да ни убедят с робско самосъзнание, подинен на поговорката за преклонената главица. Този храм е доказателство за духа на предците, които са копнеели както се пее в псалма: „Както кошута жадува за водни потоци, тьй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!”, копнее за богослужение, което да стига до слуха както майчината молитвена песен, над горещото чело на чедото, както песента на баба, когато е месила питата за Рождество, на език познат, на език, който разпознаваш не само през разума, но и през сетивата на цялото си същество, през спомени от ранното детство, които са най-прекият път към сърцето.И никак не е случайно, че храмът ме води по обагрените си в красиви цветове пътеки, към храмът на радетелят за българското слово, отец Пайсии. Твърде често, говорейки за отец Паисий и за неговото дело се поставя акцент върху историческото знание, върху необходимостта от памет за българското Възраждане, но се забравя най-същественото. Житието на светеца се чете като свещена книга, тя дава разбира се и историческа истина, но основната му цел е да предизвика подражание и смирение.
Делото на Паисий, както и това на всички борци за чистота на езика на православната вяра и богослужение е нищо извън личността на светеца, извън обречеността му на Бога, ако не беше вършено със смиреното знание, че без Бог не можем нищо да вършим, би било просто една добре написана историческа книrа. Но тя е много повече от това, именно защото имплицитно съдържа житието на самия светец, живия подвиг на борците за българският език на който да славят Бога, личности величави в своята скромност и простотата, сякаш казват „Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина”( Псалми 11 5:1). Такива дела могат да се вършат само от човек, тръгнал по тесния път към Голгота. И не за слава човешка, не за гордост, а в опит да намерим сили в себе си за смирение, жертва и подражание, да впишем в личните си, мънички истории любовта към Бога, към родината, на езикът на който ни я е завещал Паисий светецът: чиста и неопетнена.
Връзката между храма „Свети Николай Чудотворец” и делото на Паисий не е случайна, смята се, че в близост е открит гроб с медалъон, на който е било иsписано името му и този факт, нарежда Самоков в един от претендетине за мястото, където е починал й погребан Хилендарският монах, в края на 18-ти век.
Какво ли биха казали днес, онези самоковски наши предци, които са извоювали свободата на богослужението, именно свободата, защото какво по-голяма свобода от това да пееш на Бога на родния си език, с майчините и бабини молитви, да разбираш и с разум и със сърце случващото се по време на литургията, какво биха казали, за нашите опити да изкривим от суетност и чуждпоклонничество красотата на същия тоя божествен език, език литургичен, език на най-съкровенна изповед, уродливо превръщайки го в нещо наподобяващо думи създадени при смесване на различни езици от изкуствен интелект?!
Отивам си от храма, със сърце, в което се смесват гордост от делото на смелите българи, преборили се с опитите на гръцкият език да властва в молитвите им и срам от забравата, че да пееш на Бога на познат ти от детството език е благодат, право и отговорност и докато все още има такива места като този храм, Бог ще се смилява над нас и над България.
