История

Доспей – лъч просвета в прегръдката на планината

shsishmanovo kaleЗоя Станкова

С основание село Доспей може да се определи като село на народни будители. Защо? Защото не малко в миналото, а и към днешна дата краеведи, зографи и просветни дейци са с доспейски корен.

 

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ – СЕЛО НА ПОГЛЕД РАЗСТОЯНИЕ ОТ САМОКОВ

 

На едва 3 км. от Самоков, в югоизточното подножие на Лакатишка Рила /Доспейски баир/, се е сгушило в прегръдка с планината село Доспей.

През село Доспей преминава малка река, която се нарича Пърчов дол, а е позната и назовавана още Доспейска река.

Не са малко земите на достейци. На изток село Доспей достига бреговете на река Искър и граничи със землищата на Самоков и на село Бели Искър. На юг достига землището на Говедарци, а на север достига землището на Продановци.

 

„ДОСПЕТИ” – СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ ГЛАГОЛ

 

„Според преданието, някога селото се казвало Влайчево. Влайчо (владетелят) имал и Самоков. Неговият Влайчов Самоков дал основата на град Самоков.

Легендата разказва, че името Влайчево е сменено с Доспей, защото Досьо, един от тримата братя – Досьо, Продан и Мальо, се потурчил и станал бей (пей). Продан бил убит, а Мальо загинал в битка, в защита на Рилския манастир и в негова памет днес един от рилските върхове носи името му – Мальовица…”, из „Самоковският препис на „История славянобългарска” на Иван Ненов.

Христо Семерджиев нарича Шишманово кале „крепостта Доспат”, откъдето идва и предположението, че името на селото е дошло от названието „Доспат”.

Христо Марков пише, че „Името Доспей произлиза или от съществителното „доспехи”, или от глагола „доспе”. Всяко друго обяснение е неверно.”.

Местният краевед Иван Ненов също споделя виждането на Христо Марков: „Името идва от старобългарския глагол „доспети” със значение успя, достигна, стигна, смогна”.

„Ако селото носеше името Досьо, станал „бей”, щеше ли самите турци да предпочитат да го записват като село ДОСПИ! (Село Доспи, от императорските хасове, спадащо към Беркофче…”, пише също Иван Ненов в книгата си „Самоковският препис на „История Славянобългарска”.

 

НАСЕЛЕНИЕ

 

„Населението на Доспей принадлежи към палакарците. Мъжете, носили бели беневреци, силяхи и пр., а жените сукно с косичник и пари. То е по-събудено, по-пъргаво, по-хитро от населението на околните села…”, пише Христо Семерджиев.

 

1523-24 г. в Доспей има 69 домакинства

1566-67 г. в Доспей има 110 домакинства

1643-44 г. в Доспей има 67 къщи

1873 г. в Доспей има 80 къщи

1900 г. Доспей наброява 663 жители

 

Брой на жителите на село Доспей при преброяванията

 

1910г. – 771 жители

1920г. – 801 жители

1926г. – 981 жители

1934г. – 1124 жители

1946г. – 1265 жители

1956г. – 1268 жители

1975г. – 1226 жители

1992г. – 863 жители

2001г. – 758 жители

 

При последното преброяване, тоест 2011 година, жителите на селото са били 640, а домакинствата 260.

 

Загинали в Балканската и Първата световна война:

А. Прасков – фелдфебел, Т. Ласкин – старши подофицер, Хр. Джупанов – младши подофицер.

А. Горгоров, Йорд. Ангелков, Т. Ковачки и Хр. Миков – ефрейтори.

А. Войнов, Т. Кьосев, Коте Ковачки, Кр. Ковачки, Мих. Попов и Н. Войнов – редници.

 

Загинали през Втората световна война:

Александър Ковачки и Младен Шейнов.

 

Имената на загиналите са изписани на стелите на Читалище-паметник „Отец Паисий-1859” и ДНА в Самоков, както и на паметната плоча на загиналите във войните жители на село Доспей на фасадата на местното Читалище „Отец Паисий- 1910”.

 

Даннитеза домакинствата и жителите, както и имената на загиналите през Балканската, Първата и Втората световни войни са извадени от книгата „Палакарията земя кармилница” на Георги Захов.

 

ОБЛЕКЛО

 

„Доспейчани до Освобождението бяха белодрешковци. Каква чудесно хубава носия беше тя, а особено мъжката, какви шевици с пречудни орнаменти… Какви шарени елеци с червени и сини гайтани, изпъстрени с гарнитури от „сим”, пише Христо Марков за облеклото на доспейци.

 

ИСТОРИЯТА ЗА ДОСПЕЙ ИЛИ ДОСПЕЙ ЗА ИСТОРИЯТА

 

В опис, датиращ от 1566 година се съдържат немалко сведения за Доспей. Тогава в селото имало 110 домакинства и 6 вдовици (из книгата „Палакарията земя кърмилница” на Георги Захов).  От същия опис може да се заключи, че селото е имало добре развито земеделие и животновъдство, което не можем да кажем дали е толкова добре, защото от своя страна това развитие на доспейци правело и различните данъци по-големи като размер.

Като сведения от 17 век са останали  само списъци с броя на къщите в селото, а от 18 век липсват всякакви данни.

 

ОБРОЧИЩАТА

 

Оброчището „Св. Петър” е разположено над крепостта Шишманово кале, за която археологическите проучвания доказват, че там е имало базилика още по времето на ранното християнство, а някои твърдят, че черквата „Св. Петър” (на същото място) е построена от цар Петър.

В скоба ще отбележа, че на Шишманово кале личат следи от основи на сгради и могили, но всичко е занемарено и в неугледно състояние!

На около километър от Доспей са още оброчищата „Св. Илия” и „Св. Богородица”.

 

ЧЕРКВИТЕ

 

Христо Темелски пише, че първата черква на селото е била оброчището „Св. Богородица”, където е имало стар средновековен храм.

През 1840 год. е построена черквата „Св. Св. Петър и Павел”, в центъра на селото. Никола Образописов е рисувал иконостасните икони през 1867 год., а Коста Геров е рисувал стенописните икони през 1868 год.

 

КООПЕРАЦИЯ „СЪГЛАСИЕ”

 

Доспейската кооперация „Съгласие” е образувана през 1920 година от 19 учредители.

През 1930 година членове на кооперацията са 100 души, а през 1935 година, поради злоупотреби, кооперация „Съгласие” се довежда до фалит.

След един голям застой, с решение от събрание през 1954 год. кооперацията се обединява с „Наркооп” – Самоков, в следствие на което в селото се построяват фурна, магазин, кръчма и ресторант.

 

ТКЗС „БОРИС ХАДЖИСОТИРОВ”

 

ТКЗС-то „Борис Хаджисотиров” е учредено на 16 март 1957 година от 63 души. Избран е управителен съвет от 5 души и е приет Устав.

На следващия месец, през същата година, членовете на управителния съвет се увеличават с още двама души и се приемат още 37 членове, а малко по-късно през същия месец (април) са приети още 29 членове.

В края на 1957 год., след приемането на още 40 членове, кооператорите в ТКЗС-то възлизат като брой на 200 души.

Стопанството се занимава основно със скотовъдство и земеделие.

С времето се закупуват товарни коли, още животни.

На събрание през 1958 год. се одобрява план за строеж на овчарници, краварници, конюшни и още различни стопански обекти. В процес на смяна на ръчния труд с машинния стопанството се обслужва от МТС – Белчин.

През 1958 год. ТКЗС „Борис Хаджисотиров” се обединява със „Самоковска комуна”, а по-късно бива включено в АПК. По-късно на негова територия се прави Държавна сортоподдържаща станция за произвеждане на сортови картофи.

Краят на стопанството идва през 1998 година.

СЪБОР НА СЕЛОТО

 

Съборът на село Доспей се състои на Петровден и е обвързан с патрона на черквата „Св. св.  Петър и Павел”.

 

ЧИТАЛИЩНО ДЕЛО

 

Читалище „Отец Паисий-1910” е основано през 1910 година, а точната дата на основаването му е запазена и днес – 12 септември. Негови основатели са свещенникът Ангел Попдимитров и учителите Елена Захариева и Христо Марков.

Читалището има голям салон и библиотека с богат библиотечен фонд. Към днешна дата към Читалището работят женска певческа група за автентичен фолклор, а също и детска група.

 

ПРОСВЕТНО ДЕЛО

 

Сякаш най-много информация има за просветното дело в селото. И с право, то така или иначе, е един своеобразен израз на просветата в „онези” времена, че защо не и днес.

Христо Марков твърди, че до 1835 година в село Доспей не е имало нито черква, нито училище… Но сякаш след това са наваксали!

Първият учител в селото бил Деян Иванов, който освен, че учителствал пеел и в черквата, но след убийството му от турска ръка, училището бива занемарено до около 1845 год., когато от Самоков идва да преподава Иванчо Богданов – Главе, който също пеел и в черквата. Той учителствал около 25 години в селото.

Тук обаче ще си позволя да отворя една скоба и да вметна, че явно просветата и религията до известна степен се взаимстват, но дали от тежките времена или от друго, не бихме могли да кажем.

Когато Иванчо Богданов напуснал училището, то отново затворило врати, но само за година, заради натиска на местен чорбаджия – Иванчо Кашъмов, да може да изучи тримата си синове.

От 1874 год. до 1879 год. училището е било затворено. След което учител в него станал Христо Марков от Доспей, който преподавал до 1881 година.

„Поради близостта със Самоков тук не е имало от рано училище, такова се наредило след Освобождението. Днес от това село са излезли доста интелигентни хора, десетки души със средно и висше образование. Мнозина доспейци се заселиха в Самоков и се предадоха на търговия и други занятия…”, пише Христо Семерджиев.

Не много учители са учили децата в Доспей, но всички ще се съгласим, че не е важно колко и как, нито да гоним статистики, важното е, че училище е имало и хората са били грамотни.

През учебната 1894 – 1895 год.  учениците са били 21 в първо отделение, 44 във второ отделение и 24 в трето отделение.

През учебната 1897 – 1898 год. учениците са били 43.

До 1919 година килийното училище в село Доспей се е помествало в Мишковата къща, докато не била построена нова сграда на черковно място, с четири стаи и канцелария. През 1948 год. училището се разширява с още една стая.

През 1922 – 1923 год. е бил открит първи прогимназиален курс, а в следващите години са били открити още втори и трети.

През 1925 година прогимназията е закрита. Пет години по-късно в училището е имало 156 ученици, а главен учител бил Коста Недялков.

През учебната 1944 – 1945 год. учениците са били 163, като отново е бил открит прогимназиален клас с 41 ученици.

През учебната 1956 – 1957 год. са били четири паралелки с 90 ученика в началното училище и три паралелки с 69 ученици в прогимназията.

През учебната 1963 – 1964 год. е имало едва две паралелки, при това слети, с общо 68 ученици в тях.

1971 – 1972 год. учениците са били общо 46, което наложило и затварянето на училището.

След това сградата е работила известно време като детска градина, но отново поради същата причина – драстично намаляване на децата, тя също е била закрита.

Интересно е, че за всичките тези години учителите нарастнали като брой до шестима (1952-1953 година).

 

СПОДЕЛЕНО ОТ МЕСТНИЯ КРАЕВЕД ИВАН НЕНОВ

 

Когато става въпрос за село Доспей, няма как да не се обърна към Иван Ненов., не само защото е човек със силно изразен интерес към историята, към краезнанието и защитник на тезата, че родното място на Паисий Хилендарски е село Доспей, а най-вече, защото е родом от Доспей и може да сподели с нас интересни факти около развитието и събитията на селото. Затова, наместо да се преразказваме, ще споделим с вас два материала на Иван Ненов – за родовата памет и за отец Паисий, разбира се. И всичко, както се казва – от извора.

 

 

ЖИВАТА ЛЕГЕНДА ЗА ЦАР ИВАН ШИШМАН

Иван Ненов

 

Когато братята от Струга Димитър и Константин Миладинови обикалят из поробеното си отечество и записват стотици народни песни, съхранили през тъмните векове българския дух, под една от най-популярните исторически песни за цар Иван Шишман „Откак се е, мила моя майко ле, зора зазорило…” в бележката под линия, те поясняват:

„В Самоков ходит предание за последниот бой, кой болгарскиот  цар И. Шишман направил со турците и на кои царот смъртелно  се рани на юначкото поле. Следующето предание извлекохме из пътническите записки од Г.В.Чолакова.

Предание. – Турската ордиа била во Костенец, а болгарската околу Самоков на место, кое се викат Сефер Чесмеси баир. На той решителни последни бой царот Шишман се рани на седум места; и къде пръсна кръвта му, тамо извреха седум кладенци, кои и днеска носат това име и сет в растояние  от Самоков еден четварт от часот; и къде пръснала повеке кръв, тамо изврел поголем кладенец. Од Седумте кладенци царот Шишман тешко ранен се търгна в крепостта (од коя и днеска стоят развалини) на место, кое се издигат на десната стърна на дервенот, одеещем от Самоков. В крепостта умре от раните и тамо се закопа. Гробот му се состоит от натрупани каменя в дълженя шест аршини. Турците това место викат Касъм ефенди, т.е. Св. Димитрия, и честат гробот како свет; и затова го посещават секой петок, ако и пътот да йе стръмен. Бойт се сторил околу двадесет и шести ден от октомврия, и турците верват, че св. Димитрия им помогнал на победата.”

Не само братя Миладинови са записали тази легенда. Можем да я открием още в „Общое землеописание”  на Константин Фотинов (Смирна, 1843 г.); в СбНУ, където сред записвачите след Освобождението е бил и големият фолклорист Кузман Шапкарев. Един от най-емоционалните разказвачи на легендата е бил внукът на поп Алексо – чието дело е вторият препис на Паисиевата история – Лазо Кръстев. Записът е направен от Хр. Марков и публикуван в същия СбНУ, V, стр.180. На въпроса „като как се е спазило това, дето цар Иван Шишман тук загинал и бил погребан в нашата планина” деветдесет и шест годишният дядо Лазо отговаря: „Ех маре, синко, ке се пази, та какво неке; сега се поизаборави, а напред стари често приказувая за това, за онова. Баща ми поп, па и деда ми поп, сума време живеяли… нам приказували стари, па они нам… Цареви кладенци го викат, там царо ни е утепан – цар Йован Шишман. Не иди далек,синко, и турците сами знаея това, ама не износеше им да казуват. Па и ние не смеехме некъде да шукнеме това нещо за пред турците… Еднаж, това беше наскору  по Севастополското муарабе, язе бех коджабашия, случи се, че некои овчаре отишле, та разхвърляле се каменьете от Шишмановио гроб, а язе нема да знам това. Те ти току дойдоя двама кошулянье и ме забрая, та на Самоков, заедно с некои наши пръвенци…”

И разказва старецът как турците са ги заплашвали и им дали срок да се обадят „до една неделя” и да кажат кой е направил това. А когато срокът от една неделя (седмица) минава и селските първенци пак се явяват на разпит, те молят турците „да не ги задеват по тая работа”, тогава… „поседнаме, донесоя ни кафе и длъги чебуци, знаеш, като на селски чорбаджии, хванахме разговор пак за това. Току се изопе оня турчин: А бе айол, не знаете ли вие, дека тоя гроб, що е на вашата планина, що го викаме ние Касъм ефенди, е на вашио цар Шишман Йован!”  Правят се селските първенци, че нищо не знаят, а турчинът продължава: „Какво това да не знаете, хич бива ли така я; нема ли у вашата книга да пише?” „Аир ефенди – па отговориме ние. – У нашата книга писува…” Но не смеят селските чорбаджии да кажат какво „писува” у техната книга, защото си мислят, че „ може да ни лови тоя турчин с тия думи.” А коя може да е била „нашата” книга, след като това се е случило малко след Севастополското муарабе? Несъмнено това е била „История славянобългарска”, защото и сам Паисий разказва легендата за цар Иван Шишман.

Колкото и хора да разказват една легенда, те ще я разкажат,  пречупили я през своя мироглед, и акцентът  им ще бъде върху различни детайли. Ако силно впечатляващата картина, че цар Иван Шишман е носел на ръце отсечената си глава, а най-вероятно той е носел царската корона, защото короната е символ на държавен глава и до ден днешен, то други разказвачи на преданието, акцентуват върху царското богатство. Такъв вариант е записан от Кузман Шапкарев: „На насрещната могила от цар Шишмановия гроб има един глъбог вир от около сто и педесе до двеста метра обиколка под турското название „Кара гьол” – църно езеро. Предание, запазено у народа, казва, че поражените вече тога български войски, след погинването на царя си, като изгубили всякоя надежда, събрали царските драгоценности, короната, скиптъра, оружията и все що било драгоценно, та ги хвърлили в този вир…”Друго предание разказва, че сам цар Иван Шишман хвърлил в това рилско езеро короната и скиптъра си, като казал „Свърши се с българското царство…”, а после, след смъртта му, наблизо до лобното му място, заровили царското съкровище, което било „седем конски товара злато”.

А коя ли е турската книга, за която Ибраим ефенди, наричан от самоковци Макако (макак – род тесноноси маймуни), припомня на разпитваните: „У нашата книга писува, дека това е Йован Шишман, вашио цар що е бил, аннадъму!”. Но нито той, нито селските първенци споменават  устното предание, че преди да бъде погребан, цар Иван Шишман бил обрязан мъртав и по този начин „потурчен”, за да бъде „пример” на превърналото се в рая кораво планинско население, та и то да приеме исляма. Всичко това е станало около Димитровден, а турците са го нарекли Касъм ефенди. Затова са го и почитали.

Легендата за цар Иван Шишман, водил последната си битка на Самоковско поле, е жива и днес. Тя се вплита във великата мисъл на Николай Рьорих, че… „Човечеството на създава легенди за дребното, за незначителното и жалкото…, че при всички случаи всяка една легенда съдържа нещо необикновено.”А легендата за последния владетел на Второто Българско  царство има и своите веществени доказателства – Шишманово кале, изградено, за да защищава църквите в подножието му. Според преданието, една от тях, която е дала наименованието на целия комплекс, се нарича Петрова църква, на името на цар Петър и е изградена с жълтиците, които св. Иван Рилски е отказал да приеме от владетеля.

 

 

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И НЕГОВОТО НАЧАЛО

Иван Ненов

 

Една голяма част от авторите, ако не и всички, писали за Паисий Хилендарски и изказвали хипотеза за родното му място, подчертават, че за него се води „ горещ спор”. Никой обаче не се е попитал, защо този спор възниква едва след 1912 г., т.е. след честването на 150-та годишнина от написването на „История славянобългарска”. Дотогава никой не е оспорвал, че Паисий е роден в Самоков /с. Доспей/. Нещо повече – Паисий е бил наричан Паисий Самоковски. Ето само два примера. Марин Дринов – вицегубернатор на София, а и пръв министър на Народното просвещение, в писмото си до самоковци от 1878 г. пише: „ … от вашето място се роди Паисий …” В „История на българите” Константин Иречек: „Нека добавим още, че и самият Царственик, съставен в 1762 г. от българския патриот Паисий, родом из околностите на Самоков …” и т. н.  Тези данни са изнесени през 1876 и 1878 г. Защо тогава никой не е „скочил” и да каже на тези духовни първенци „стоп”: Паисий е роден в  … Банско, Кралев дол или в някое от останалите селища, излюпили два века след раждането на Паисий своите предания.

Този упрек можем да го отправим и към  друг голям възрожденец – банскалията Неофит Рилски. Но веднага следва оправданието. Неофит Рилски не е възразил, защото е знаел къде е роден Паисий от неговия учител по иконопис – основоположникът на Самоковската иконописна школа Христо Димитров – Доспееца, племенник на Паисий и Лаврентий /син на тяхна сестра/.  Ето какво пише за него в „Стара българска живопис” проф. В. Захариев: „ Най-рано споменатият първомайстор на Самоковската живописна школа Христо Димитров от с. Доспей, починал през 1819 г. чието име се среща в Самоковската кондика през 1774, 1791, 1793, и 1797 г., според семейни предания бил заведен в Света гора от вуйчовците му – хилендарски калугери – игуменът Лаврентий и брат му Паисий, където изучил иконописното художество. По-сетне единият от тях го бил завел в австрийските земи /във Виена/, за да се учи там на по-голямо изкуство. Единствен Неофит Рилски дава оскъдни сведения за него, съобщавайки, че Христо Димитров в Света гора учил светогорско изкуство, че бил „совершений святогорски иконописец, но колкото той бил изкусен, синовете му, на които сам той предал своя  талант, излезли по-изкусни от него в това художество со своето прилежание”.

От биографията на Неофит Рилски знаем, че през 1806 г. той е ученик на иконописеца Христо Димитров и по сведения на монаси от Рилския манастир също е участвал в рисуването на някои стенописи. От 1828 г. е секретар на самоковския митрополит Игнатий Рилски и  учител на по-малкия син на Христо Димитров – Захарий   Зограф, когото последният в писмата си нарича  „Свещеномудрословесний Дидаскале”.

Трябва ли да се питаме дали Христо Димитров е знаел кой е баща му, коя е неговата майка, кои са нейните братя, и кой го е завел в Света гора да се учи на иконопис! И  не е ли споделял със синовете си и с ученика си Никола Поппетров Бенин! Тогава защо нашите учени-паисиеведи отричат родовата памет като източник на сведения!

По ирония на съдбата и друг автор с банскалийски корен – Христо Семерджиев /1872-1932/ също не е „наследил” предание, че Паисий е роден в Банско! С публикациите си от 1912 г. до смъртта си  е ревностен защитник на тезата, че Паисий Хилендарски е роден в с. Доспей.

Край  на спора за родното място на Паисий, както е известно, „слага” с публикацията си във в. „Зора” от 15.ІІ. 1938 г. проф. Й. Иванов.

Сега, след като е видно от фототипното издание на кондиката, че такава „приписка” там няма, означава, че няма как от нищото да е взета и донесена от М. Ковачев. А и от Поверителния доклад до министъра на Просвещението, написан от водача на групата проф. В. Захариев,

става ясно, че единственото, което М. Ковачев се е опитал да пренесе от Света гора, е било открадната от него старопечатна книга, която му е иззета на границата.

Трябва ли за научен аргумент да се смята, че „Лаврентий е подарил бащината си кукя во Банско за метох на Хилендар, след като фалшификаторите не са се съобразили с труда на Г. Трайчев „Манастирите в Македония” /1933 г./, където Банско липсва сред селищата, в които е имало метоси на Хилендар!

Единствената нишка, за която сега се хващат привържениците на Банската теза е ктиторът от Банско хаджи Вълчо, който наред с това, че се е изтипосал /в това няма нищо лошо, платил си е човекът/, е записан на страницата в поменика, на която пише Самоковска епархия. Но на такива страници, защото са били празни, са се записвали дарители и посетители и от Дупница, Русчук, Тетевен … При това хаджи Вълчо изрично е държал да се запише, че е от Банско, за да се разграничи от Самоковска епархия, т. е. от Самоков. Тук ще стане дума и за възрастта му. Така, както е изографисан, а това е станало през 1757 г., той изглежда според изследователите му „доста стар, с побеляла кръгла брада”. Ако хаджи Вълчо е бил 75-годишен, той ще да е роден около 1680-82 г. Каква ли е била тази майка, която ще е родила единият си син през 1680 /хаджи Вълчо/, вторият през 1702 /Лаврентий/, и третият през 1722 /Паисий/.

Колкото и да се мъчат нашите историци и паисиеведи да „докарат от девет дерета вода”, за да стане  „кашата по-объркана” и от нея да изплува Банско за родно място на  първия наш възрожденец, то единствения неоспорим източник за истината си остава самата „История славянобългарска”. А в нея Паисий пише, че е от „епархия Самоковска”, визирайки Самоков като център на самата епархия, епархията като институция, която ръководи църквата. Кой би се представил, че е роден на територията  на цяла епархия!  Второто неоспоримо нещо е езикът на Паисиевата творба. Самоковският говор е в нейната основа. А защо за втория препис на Историята Паисий е избрал от всички български селища в Турската империя самоковското село Доспей!

Защо не е отишъл в „родното” си Банско, а там препис е направен далеч след Освобождението. Пък и в Историята му няма нито дума, нито намек за него!

Е,  историци и паисиеведи!

 

 

 

 

 

 

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close