Георги Субев е едно от лицата на самоковската фотография. Целият му съзнателен живот е подчинен на тази страст, която се превръща в негово любимо занимание, а скоро след това и в професия. В момента почти е приключил с комерсиалната част на снимането. „Работата драстично намаля” – коментира със съжаление той. Това е една от причините ателието, помещаващо се дълги години на булеварда, сега да бъде преместено в дома на фотографа. В него сега се изработват повече рамки, отколкото снимки. Страстта към улавянето на запомнящи се гледки, обаче остава. Георги рядко излиза, където и да било, без апарат. Каква е причината? Най-вероятно разковничето е в стремежа към красотата и неповторимите моменти. „Откакто се помня се занимавам с фотография. След казармата 10 години работих в държавното фотоателие и оттам 1989 г. вече като се обърнаха нещата регистрирах фирма. Миналата година приключих реално дейността и се прибрахме тук, в домашното ателие. Сега фирмата, която регистрирахме е на името на сина ми” – споделя Георги. Така или иначе върнати хора няма. Ето какво ни разказа още досегашният собственик на фото „Субев”.
Кога усетихте влечението си към фотографията?
От малък обичам да снимам разни неща. От 1989 г. започнах индивидуално да се занимавам с фотография. Преди казармата, в първи или втори курс, имаше кръжок, Димитър Чаушев го водеше. Аз участвах в него. После в Техникума имаше лаборатория и прекарвах доста време в нея. След като се уволних от казармата, започнах работа в Държавното фото.
Това е била ерата на черно-белите снимки, нали?
Да, и преходът. 1982-83 г. за пръв път бяха открили една цветна лаборатория в София. Централно се ходеше там и се проявяваха снимки. През 1989 г. открих собствена фирма, а на следващата година се снабдих с необходимата техника. Появиха се първите две частни машини, едната от които беше моята. Другата на колега от Варна – Иван Германов. Тогава започнах и работих почти 10 години, в града и на Боровец. След тези десет години преместихме фотоателието на булеварда срещу „Билла”. Там изкарахме 11 години.
Какво е важно за една хубава снимка?
Важно е, ако човек работи с хора, ако се снимат портрети, да има доверие и от двете страни. И желание от единия и другия да се постигне по-доброто. Другото е майсторлък. Изцяло от фотографа зависи как ще си подреди нещата, вида на композицията, осветлението и т.н. Особено когато става въпрос за рекламна фотография, предмети, независимо какви. Всеки детайл е от значение, дори и най-малката подробност.
Техниката от значение ли е?
Допреди дигиталната фотография да навлезе, даже може да се каже до 2000 година, нещата бяха едни и същи. После, през една-две години, трябваше всичко да се променя в движение. Ако искаш да разполагаш със съвременна техника и да си на ниво ипотекираш, теглиш заеми и т.н. Всичко, закупено през тези 22 години е било с кредити, за да имаме най-добрите машини и да предлагаме качествени услуги. След това идва един момент, когато ти писва, всичко става по-трудно. Годините се натрупват, на човек му омръзва, иска малко спокойствие и така.
Въпреки че малко или много сте поприключили с фотографията, нямате върнати хора?
На мен фотографията ми е като хоби. Аз мога да кажа, че съм приключил с комерсиалната част. Иначе, като ходя някъде, продължавам да снимам. Винаги си правя снимки и за мен това е истинско удоволствие. Другото е относително. Върнати хора при нас няма. Имаме стари клиенти, които ни търсят за някакви по-належащи работи. Ателието, в което се намираме е направено 1989 г. и 22 години беше затворено. То и сега почти е затворено. Само дето сме си тука. От време на време правим по някоя рамка или ако нещо трябва да се увеличи. Снимки вече почти никой не разпечатва. Въпреки че имахме последната техника и за дигитални снимки, но с това човек не може да се прехранва. С две думи – трудна история.
Какво ви привлича – пейзажите, човешките образи, животните или нещо друго?
Пейзажите и някои други неща. Доста време съм правил опити за портретна и детска фотография. Много пътувах. Два-три пъти в годината задължително. И в чужбина, и тука. Имаше такава възможност. Ходили сме, снимали сме. Но сега нещата са свити повече от всякога, като при всички.
Нещата от черно-бялата фотография до днес са се променили доста. Има ли някакъв сантимент в това?
Разбира се. Аз имам познат в Америка. Скоро беше сватбата на сина му и ми каза, че най-трудният вариант там е да наемеш човек, който да ти направи целия ритуал черно-бял. Става въпрос за изискано, художествено изпълнение. Защото сега е лесно, нещата винаги могат да се обърнат от цветно в черно-бяло. Гледам, че има носталгия и по старите самоковски снимки. Доста съм събрал във времето. Благодарение на чичо, дето е събирал такива картички още от 12-та година. Някои хора проявяват интерес към това какъв е бил градът, какво е представлявал в миналото. Има най-много една-две оригинално цветни снимки и дори те са оцветявани с някакви бои. След това са разпечатвани като цветно.
Налагало ли ви се е да реставрирате снимки?
Да. Много често. Даже и сега се налага, като донесат прегъната, надраскана, смачкана или отлепена от някакъв албум. Преди беше много трудна работата – табло за ретуш, негативът се ретушира, то се личи при копирането. Сега вече има достатъчно програми и при повече търпение човек може да експериментира и постигне добър резултат.
Има ли някаква технология за самото съхранение, когато говорим за хартиен носител?
Нещата вече са качествени и държат доста време. Особено ако не са изложени на дневна светлина. Когато са прибрани, няма никакъв проблем. Даже на всичките материали, с които работим си пише 100 години гаранция. Един човешки живот не е достатъчен да провали гаранцията. Нещата биха се съсипали по-скоро, ако са на електронен носител, отколкото на хартия.
В този смисъл не се ли предоверяваме прекалено много на компютрите и техниката?
Като цяло хората си съхраняват нещата на харддиск и много пъти загубват всичко. Харддисковете имат някакъв живот от порядъка между 5 до 8 години. Има и такива, които са си сканирали снимките, качили са ги и мислят, че това е достатъчно. Оказва се, че след 5 или 8 години, ако не си достатъчно предвидлив да ги съхраниш на две, три или повече места и да ги и да обновяваш през определен период тази информация, можеш да загубиш всички спомени за миг.
Какъв съвет ще дадете?
В никакъв случай снимките да не се съхраняват на един харддиск или на домашния компютър. Отделно има преносими харддискове, които трябва да се съхраняват на минимум две места като информация и през определен период от време да се проверява и презаписва. Човек оценява нещо като го загуби. Имаме от родителите снимки, може да са черно-бели, може някоя да е спукана, може някоя да е тръгнала да се съсипва, но при добро желание да се реставрира и пак да се възстанови. Докато при другия вариант всичко изчезва безвъзвратно.
Много хора обичат да снимат. Като специалист може ли да кажете каква е разликата между чисто любителското заснемане и професионалното?
Разликата е огромна. Човек може да се запали от един най-обикновен, елементарен апарат и чак като започне да прави снимки вижда разликата. Апаратът вече не му е достатъчен като функции, като техника и проучва нови неща. Търси информация, разглежда списания. С две думи се опитва да се усъвършенства. Други си остават на първоначалното ниво. За тях апаратът има една функция, един бутон и нищо повече, за да не му мислят много-много.
Случвало ли ви се е да попадате на някаква интересна находка, която няма как да заснемете?
Случвало се е, но рядко. Защото аз, като излизам някъде, независимо къде, нося винаги апарат. Попадал съм на много интересни сутрешни гледки, но съм ги изпускал без да мога да ги заснема. Изживяването обаче остава.
Опитвате ли се да предадете на някого своя опит или да му посочите грешките?
Аз съм открит човек и винаги когато някой е идвал за съвет, каквото съм могъл и каквото съм натрупал като опит и знания съм го предал. А грешките? Грешки винаги и всеки допуска. Ако каже някой, че е безгрешен, значи лъже.
Трябва ли снимката да казва нещо?
Абсолютно всяка снимка трябва да говори, погледне ли я някой. Не му говори или снимката е никаква, или този човек, който я гледа просто няма никакъв интерес и въобще не се задълбочава в детайлите.
