Весела Фламбурари: „Прихванах безсънните търсения и мъките на изкуството в родната си къща…”

Зоя Станкова

Пишеш ли приказки? Не, не такива! Тези са написани. И за Бога, защо ми носиш тази книга? И ти ли си автор или искаш да станеш такъв?
Извинявай, разсеях се. Говорехме за приказките, за онези, в които авторите не мълчат… Ще си говорим днес за всички тези, които книгите ценят. Добре де, добре и за онези, които словото за тях насред редовете бели ден след ден гласят.
Хей, читателю, виж, Весела Фламбурари! Тихо! Нека я проследим. Сложила е шапка и метлата си държи в ръка. Ох, дано не полети, че тогаз очаква ни беда. Защо беда ли? Как защо! Ако литне с таз метла, как ще стигнеш я в света? A?! О, моля те, не вдигай шум и имай от сега едно на ум, че чуе ли ни тя отиде цялата игра.
Моля? Казваш, ако срещне ни ламя?! Че Весела нали пред нас върви, тя смело вярвам ще я победи! Или ще призове тя рицар смел да я види на дуел!
Ох, читателю, съвсем не знам как ли правят се магии, спри да питаш и върви.. Ела, де, хайде смело с мен ела, вярвам с нея стават чудеса!
Тихо! Нека да я проследим и внимавай, че ако се спънеш в клон насред гората наша и види ни, че я днес следим може да ни пусне ний ламята дето крие се да победим…
Смело тръгвай, да вървим!… Не, стой! Виж, Весела Фламбурари си подготвя торбата за път. Явно няма да е само с шапка и метла. Слага си чесън. Как защо чесън? Да гони злите сили! Чакай да видим какво друго ще сложи. Ха, цяло магаренце в нея побра!
Читателю, мисля, че това не е случайна торба! Какво ли друго в нея има? Аз от де да знам, но щом магаренце едно побра, току виж в нея сложи и пленената ламя.
Чакай, чакай, читателю да ти разкажа. Както си вървях из вълшебната гора пред мен изскочи от нищото една дъга. А по дъгата изпързаля се едно джудже и право скочи в моите ръце, та искам аз сега да ти разкажа то какво за Фламбурари на уше ми каза…

Весела Николова Фламбурари, каза то, е детска писателка – любимка на малки и порастнали деца, които скрива в приказка сред своята гора. Автор е на приказки, романи, пиеси, телевизионни и радио-предавания за деца и юноши, както и на статии, студии и рубрики за детска литература.
Родена е на 17 януари в град Добрич, в семейството на Мими и Никола Богданови, а годината няма да ти кажа, защото възрастта на една дама, която в случая спокойно може да бъде издадена от този малък клюкар – интернета, не се коментира. Всъщност тук мога да добавя и изтъркания момент, че на колкото години се чувстваш на толкова си, но пък има ли значение след като децата я обожават?! Съвсем не!
Весела Фламбурари е омъжена за д-р Василис Фламбурарис. Завършила е висше образование. Член е на Съюза на българските писатели.
И както самата тя артистично би се описала, лично съм я чувал да го прави, добави джуджето – има наситен тъмнокафяв цвят на очите, дебеличка до ново нареждане, поносимо разсеяна, ужасяващо бавна, но точна и вярна.
Притежава дипломи от НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” за специалността: “Актьорско майсторство  за куклен театър”, която завършва в класа на проф. Николина Георгиева и от СУ “Климент Охридски” запреквалификационна степен по „История и теория на световната култура“ с научен ръководител проф. Ивайло Знеполски.
Весела Фламбурари е носител на Национална награда „Най-добър детски фантаст“, България – 2015 год. , Plaketa “Mali Princ”, Босна и Херцеговина – 2012  год., Национална награда за принос в детското книгоиздаване “Константин Константинов”, България – 2011 год. Национална награда за детска литература “Петя Караколева”, България – 2010 год.
Има номинации от ESFS – номинация (след европейска селекция): „Дух на верността: Най-добър създател на детски книги в жанровете научна фантастика и фентъзи“, 37-ми Европейски конвент по научна фантастика и фентъзи „Еврокон“, Сент-Петербург, Русия…

И накрая туй джудже ми се изфука, че познава я, затуй така се радвам, че сега е тука… Ако падне пак от някоя дъга джудже, да знаеш, читателю, нахвали му се по две, че и ние Фламбурари сме видели и че с нея в приказки сме полетели! А за доказателство, ако ни оспори, вестника ще му покажа, повече да не говори!

За всички поотраснали читатели, които не са се докоснали до приказния свят в книгите Ви, коя е Весела Фламбурари?

– Аз съм се появила на бял свят в черната нощ на 17 януари 1967 год. Това било мнооого отдавна, но е съвсем истинска история… Знам, защото мама и татко са ми разказвали. Казват, че била страшно студена зима и снегът бил натрупал чак до прозорците на малкия град Добрич. Мама, Мими Богданова, била младичка учителка по биология. А татко, Никола Богданов, бил вече известен скулптор.

Прихванах безсънните търсения и мъките на изкуството в родната си къща, защото още от бебе си играех в бащиното ателие. Омазвах се от глава до пети в глина, гипс и други омазващи и весели работи. Въпреки че поощряваше моята страст за творчество, мама често се отчайваше от мен. Налагаше й се да ме къпе по осем пъти на ден…

Защо точно детски книги?

– Измислих първата си приказка, когато бях на пет години. Разказах я на по-големия си брат. Стори ми се правилно – в приказката се разказваше за него и той трябваше да я чуе… Може да беше правилно, но не беше много умно, защото по-големият ми брат ми се ядоса и ме шляпна най-братски зад врата. Болеше си, но така разбрах, че да си Приказник си има и цена!

Интересно ми е, че всичко, което напиша излиза винаги и само за деца. Не мисля, че сама съм си избрала тази пътечка… По-скоро, писането за деца ме е избрало. Затова съм убедена, че детските писатели се раждат „детски писатели”! Разбира се не мисля, че от бебе съм си знаела, че ще стана детска писателка… Но нещо малко смешно, малко любовно и малко страшничко в мен се е готвело точно за такава съдба. Затова винаги съм обичала смешно-любовно-страшничките истории. Да ги чета и да ги разказвам… Писането идва с четенето. И Музите трябва да се хранят с нещо, нали така?

Завършили сте първо актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, това влияе ли на писането? Все пак куклите са по-живи за децата от реалните хора.

– Някога отдавна, съвсем в началото, започнах да разказвам приказките си на моите кукли. Мечтаех да мога да си разказвам приказки на куклите и като порасна. Затова, щом пораснах, отидох да се науча как да разказвам приказки с кукли. Освен Приказник, станах и куклена актриса. За това съм благодарна на моята страхотна професорка – Николина Георгиева.

Иначе, между света на играчките, (в който влизат и куклите) и света на възрастните съществуват отношения, които в действителност не са така ясни. От една страна, играчките са резултат на упадък, а от друга резултат на завоевание. Просто някои овеществени ценности, които някога са имали голямо значение в света на възрастните са приели да бъдат сведени до играчки за да се запазят. Такива играчки са пумпалът, който от религиозна вещ на египетските йерофанти  се върти вече само в детски ръце. Също и куклата, която от същинско превъплъщение на Бога вече живее само в детските прегръдки. Така свещените предмети със сакрално-обреден характер, „падат“ до света на игрите. Оттук се вижда, че светът на играчките е доста сложно нещо. Както е сложно и поведението на детето към него. Когато си играе, детето отчасти се подчинява на внушенията на играчката и използва всичките й динамични предложения. Но правилото е, че винаги играчката си остава за детето средство за изява на личния „аз“, нещо като огледало на нови преживявания, проучвания и емоции.

Вие не просто пишете, Вие играете и живеете своите истории. Театърът и книгите зависими ли са едни от други?

– Книгата и театърът са две страни на една и съща монета. Когато чете, човекът (без да има значение дали го разбира или не) разиграва действието на книгата в главата си като в театър. Театърът от своя страна не може да съществува без литературния текст, дори когато се касае за набързо нахвърлени ремарки.

И театъра, и книгата са неотменни съучастници в живота на детето. Дори и да не чете, детето е принудено да измисля книгата на игрите си и да я разиграва като театър. Често докато играе с играчка, детето разговаря с нея. Говори й и изслушва внимателно нейния отговор. Детето изгражда специфичен литературен диалог на играта, който всъщност е монолог, но от името на два и повече персонажа. Така, в играта се ражда книга и  театър. На сцената на този театър излизат родители и роднини, приятели, появяват се герои от фантастични истории и приказки.

И точно тук играчката прескача към своя естествен предшественик, но и последовател – куклата от театъра. Кукленият театър – колко превъплъщения  е претърпял по своя дълъг път… Още от началото си, в Индонезия, кукленият театър черпи репертоар от мита, легендата и приказката. Заглавията, играни от тези малките пътуващи куклени театри включват: пиеси с библейска тематика, разработки на митологични сюжети, съкратени варианти на знаменити драматургични спектакли, инсценировки по световноизвестни литературни произведения, пресъздавания на исторически събития и приказки, приказки, приказки…

При театъра на куклата има огромни възможности по отношение на приказната динамика и сценография. Тъй като случващото се е на живо, а не на лента, всяко представление е различно и ново.

Освен това куклата винаги си остава архетипно натоварен образ. Царят, в кукления театър си остава бащата, властта, силата, сигурността. Царицата е майката, ласката, обичта. Принцът и принцесата – самото то – детето. Феята е чудесното, надеждата за бъдещето. Ламята е злото.

Каква е разликите между малките и порасналите деца?

– Ами… просто не виждам разлика. Наистина! Не вярвам, че децата са мънички големи хора… Вярвам, че детството си има своите закони и те са доста различни от законите на възрастния живот! Но свои, различни и вътрешни,  закони имат всички общества и човешки групи, нали? И е добре, тези вътрешни закони да бъдат уважавани от външни за общността индивиди… Вярвам, че децата се стремят към неща, които и големите хора смятат за важни, а този стремеж отново изисква нашето уважение!

Хората сякаш изгубиха приказките или потънаха в свои недоизмислени истории?

– Не, не мисля така… Хората винаги си създават нови и нови приказки… При това си ги доказват научно, което пък означава, че ги довършват. Човешкото общество винаги е било митологично внушаемо и винаги ще си остане такова. Няма никакво значение какви нови имена ще се дадат на новите приказни истории… и дали те се базират на (така наречени) факти или не… Не са ли квантовите или астро-физиците най-големите магьосници и разказвачи на нови приказки в нашето време?  Квантовата физика ни показва чудеса, за които не сме и мечтали. Разказва ни за пътувания във времето, за паралелни на нашия свят светове, за струни, които пеят в космоса и създават материя, за галактики, които се пръкват с пъпкуване и разцъфват от старите вселени… Приказките и чудесата са навсякъде около нас, просто им даваме нови имена, за да повярваме, че са истински…

Вие самата как съхранявате детето в себе си и това, което пишете за всички още непораснали деца помага ли Ви да се съхраните чиста и искрена като тях?

– Аз съм изградена от много на брой малки човечета. Понякога ми е страшно трудно да държа цялата тумба в ред и хармония. Защото понякога те са страшно сприхави и нетърпеливи. Някои от тях са страхливи, а други безпаметно смели. Мдааа… има една цяла групичка от тези малки човечета в мен, които са определено на всякакви детски възрасти. И когато трябва да вляза в кожата на някое дете, за което пиша… тази групичка от човечета се впряга да ми помага с пълна пара. Тогава тази група взима превес над мислите ми и дори ми се случва да се чувствам неудобно от моето детско държание. Затова предупреждавам винаги порасналите: „Аз съм детска писателка, не очаквайте от мен да се държа като нормален възрастен… Скъпи големи хора, бъдете мили и ще видите, че скоро ще дойда на себе си и ще стана сериозна, делова и точно каквато си ме представяте… Малко търпение и всичко е възможно!”

Малко нестандартен въпрос, но как се обичат децата и как се печелят?

– Амиии… с обичане! Обичане на другите и обичане на себе си… (защото когато човек не обича себе си, става ужасно проклет и си го изважда от другите). А също с по-малко претенции и повече доброжелателност!

Имате диплома и за „История и теория на световната култура“, а хората на изкуството са пряко свързани с културата, какво е мнението Ви за културата днес в България?

– Парите, които българските правителства отпускат за култура, наука и образование през последните години са в много пъти по-малко от парите отпускани за отбрана. Интересно! А нали точно културата и образованието се грижат за това народът да не се обърква кой е? Извън културата и образованието (с тях пряко е свързана и науката) няма друг механизъм, който да се грижи за опазването на националната идентичност на един народ. А ако идентичността ни просто изтлее и се изгуби, то какво точно ще брани нашата прескъпа държавна отбрана? Можем лесно да махнем с ръка и да отбележим, че отбраната е въпрос на национална сигурност и политика… А и какво общо може да има културата с политиката… или детски писател, като мен, с политиката? Или, още по-добре, какво общо може да има българската детска литература с политиката?

Ето какво… Всяка мисъл, която се интересува от опита, традицията, вечните ценности, смисъла, чувствата и опита на човека е политическа. Защото всички тези мислички заедно организират човешкото общество. А животът на обществото е политика. Обществото ни е кълбо, навито от нишките на нашите мисли и действия и нищо не може, и не трябва да бъде пренебрегвано за сметка на друго. Иначе изпадаме в абсурда на крайностите. А крайностите не са само липса на равновесие. Крайностите са липса на мисъл въобще. Действие по инерция…

Е, детската ни литература съществува заради търсенето на смисъла и интереса към чувствата и емоциите на българския народ. Детската ни литература черпи от българския опит и традиция. А това я превръща в ценност за нашето общество, поне толкова, колкото е ценност за обществения ни живот – политиката. Тоест, българската детска литература е неотменима ценност за българите.

Как се поддържа и развива тази ценност? Почти никак. Така е по-лесно…

Живеете в Гърция. Какви за предимствата и като страна и когато сте там, кое най-много Ви липсва от България?

– Аз съм преселник по любов! Моят съпруг – д-р Василис Фламбурарис – завърши медицина в София. От българско той взе диплома, жена… абе, взе си, каквото можа и така се прибрахме да живеем в неговия роден град – Атина. Гърция е много хубава, топла, лазурна и уютна страна… Може би защото гърците са ни много близки по манталитет, нали всички сме обитатели на Балканите. Но аз много обичам да си идвам в България. И много често си идвам! Обичам зеленичкото на българските планини и българското море, дето все е разбунено. Обичам родния си град – Добрич! Много обичам и София… Обикалям насам-натам и се радвам! Защото носталгията си е „таралеж в гащите”… Само, който не се е убол на нея не я знае! Но носталгията ми показва България, такава, каквато е наистина – прекрасна… България е прекрасна, прекрасна! И никакви мърморковци не могат да ме убедят, че не е такава.

А носталгията е само част от копнежа, който ни кара да бъдем креативни, истински, и влюбени в изкуството да живеем.

Какво бихте казали на най-малките си читатели и какво бихте пожелали на порасналите деца?

– Желая винаги и най-вече – здраве! За мен, за всички, които обичам и за всички деца и възрастни… за цялата природа. После си пожелавам, светът наистина, поне мъничко, да се промени… И да стане светът – весел, влюбен, остроумен, дори мъничко сантиментален. Мисля, че би си струвало – хиляда на сто!

 Бяхте неотдавна в Самоков. Какво може да кажете за посрещането Ви в Общинска библиотека „Паисий Хилендарски” и за малчуганите в нашия град? Останахте ли удовлетворена и щастлива от тази среща?

 – Винаги се готвя от далече за моите срещи с децата. Мисля за срещата, подготвям куклите и представлението… Преживявам срещата предварително. Срещата ми със самоковските деца бе прекрасна. Децата на Самоков са будни и умни. На срещата те участваха с цялото си сърце, енергия, хумор и въображение. Обичам, когато срещите преминават по този начин. Защото самото представление предполага децата да искат да участват, да се смеят, да играят… И по този начин да почувстват книгата близка и да поискат да я прочетат. Винаги се надявам чудото на литературата и театъра да запали децата след среща с мен… В Самоков това стана и беше чудесно! Децата играха, беше им весело, приятно и полезно… Искам непременно да дойда отново при вас. Надявам се това мое желание да се изпълни скоро!

Разбира се, за прекрасното протичане на срещата, основна заслуга имат ръководството и библиотекарите от Общинска библиотека „Паисий Хилендарски“. Винаги се прекланям (да, думата е точна и не е никак силна) пред труда на тези наши тихи възрожденци. Защото трудът на библиотекаря и учителя е огромен, а не особено възнаграден. А дейността, което извършват с децата, всеотдайността им са безкрайни. Дано да се научим някой ден да ги почитаме и да им се отблагодаряваме, както им приляга и както подобава. Дано!

Ако трябва с едно изречение да върнете приказното в живота на хората и да събудите детето в тях, какво би било то?

– Приказните мечти от детските книги се превръщат в идеи, а идеите движат света!