Мария Галчева
Какво изпитвате, когато видите или чуете нещо, свързано с бежанците? Чувствата са много разнопосочни, нали? Помните ли началните сигнали, които дойдоха към България с първата вълна бежанци. Как тогава се стреснахме къде ще ги настаняваме. В крайна сметка се вижда, че ако тогава те оставаха в България, сега пътят им е насочен към Западна Европа. И там е наистина страшен притокът на хора.
Още в петък нашите колеги от канал „Рила” дадоха репортаж за 39 души, бежанци, в района на Клисура. Само мъже и момчета, на възраст между 13 и 30-40 години. Търсели сръбската граница, а се оказали из самоковско. Може би има и още други, които се крият в гората, кой знае…скоро ще разберем. Вече сте видели, няма как да не сте, забулени жени, които се разхождат из града. Странни са ни – не знаем нищо за тях. Никой не води статистика има ли тук бежанци, няма ли. Само ги гледаме, включително и тези, които са се залутали из гората, търсейки сръбска земя.
Странно нещо сме човеците – докато не съпреживеем чуждата болка, не сме склонни да я приемем. И ако отричаме техните мотиви за бягство или спасение, в момента, в който пред нас се появят тези хора, без да искаме отвътре започваме да чувстваме човещина. Добрината все още е жива. Тя не ходи по форуми и кръгли маси. Седи си кротко вътре в нас и чака да бъде предизвикана.
Много от нас биха помогнали, много от нас биха отминали – въпрос на избор и на гледна точка. Целият апокалипсис, който се представя пред света в Сирия, води към Стария континент огромно преселение. В тази вълна има и икономически емигранти. Но какво от това – покрай едното е тръгнало и другото. Да му мисли Европа как ще се справя.
Но идеята ми е за наш Самоков. Странно ми е малко как ги възприемаме ние – и според мен, минаваме точно от тази крайност на страха и опасността към човещината и протягането на ръка. Няма нищо по-естествено от това да помогнеш на себеподобен, изпаднал в крайна нужда човек.
Затова и тук няма да прозвучи обичайният хейт от рода на това „Шериат ли искате?”. Не, разбира се, ние сме длъжни да спазваме традициите в нашата страна, но християнството задължава и да помогнем, когато е необходимо – най-малкото с хляб и сол.
Човечеството е преминало през много кризи – едва ли тази ще ни е последната. Има непреходни ценности, които обаче остават и човещината е една от тях. Опасност винаги ще има – и не е задължително тя да е от чужда националност, объркала пътя.
