Любен Спасов
СТРАХ. ОТВРАЩЕНИЕ. САМОСЪЖАЛЕНИЕ.
Не свързвате училището с тези емоции, нали?
Е, за някои деца това са единствените емоции, които изпитват докато се намират в сградата, която гради бъдещето ни.
Може би много от вас не са се замисляли колко огромен проблем е тормозът в училище. Агресията сред децата е голяма и остава траен отпечатък над тормозените.
Много деца не могат да преодлеят с години това, което са преживяли в училище. С времето израстват в едни несигурни и недоверчиви личности, които винаги очакват от хората срещу тях да ги нападнат, унизят или обидят.
Да те хвърлят в контейнера, защото си дребен.
Да те набутват в женската тоалетна, защото си гей.
Да ти измислят прякор, който да те преследва цял живот.
Да не ти дават да мръднеш някъде без да подвикват след теб.
Да ти се подиграват, защото си с увреждане.
Да те изолират, защото си различен.
Трудно се преживяват тези неща, нали?
И докато някои го превъзмогват, други живеят със спомена завинаги. Той ги белязва така, че целият им последващ живот е непълноценен, несбъднат и напълно ограничен откъм социални контакти и персонална реализация.
За трети – училището е период, който дори не успяват да прескочат. Защото не оцеляват.
Спомняте ли си Лора Граймс?
Едва ли!
Лора е от Бристъл, Великобритания и едва на 14-годишна възраст решава да се самоубие.
Лора е момичето, избрало да сложи край на живота си пред това да продължи да живее малтретирана в училище, самотна, отчуждена и отхвърляна от връстниците си.
Нейният случай показа всъщност колко е голям проблемът с агресията в училище. След него се създадоха много полемики и се търсеха различни наичини за решението му, но за съжаление за кратко.
Лора е авторът на стихотворението “Аз съм човекът” – то е нейната тъжна приказка за живота. Животът такъв, какъвто тя го е разбрала.
Лора е момичето, събрало смелост да проговори … чрез стих, на собственото си погребение.
В България положението не е много по-различно.
И у нас тормозът в училище е неделима част от ежедневието на хиляди деца.
Около 200 000 деца у нас са жертва на тормоз в училище. От тези 200 000 властите признават само за 100.
Средно 50 от тормозените деца се самоубиват или правят опит да посегнат на живота си, всяка година.
Всяка година криминалната статистика, проучванията на общественото мнение и научните изследвания констатират нарастване броя на „жертвите” и „насилниците” сред тийнейджъри.
Според последните данни около 25 на сто от учениците във всеки клас са били пряка или косвена жертва на насилие.
Всеки ден, във всяка класна стая има по едно тормозено дете. Ще го познаете по сведения поглед, озъртането като се отвори вратата, бързането по коридорите и подтичването (към вкъщи) след като бие звънеца за край на часовете.
Ще го познаете по страха му да заговори някой нов човек.
Ще го познаете и по това как, когато види групичка от деца се връща назад или заобикаля, за да не се сблъска с тях.
И постепенно стига до нежеланието изобщо да среща деца. Нежелание да участва в училищни дейности. В много случаи – нежелание да живее.
Нервното стоене в заведение, постоянното оглеждане, когато е на разходка, отиването до магазина – всичко е съпровождано от страха да не срещне някой от училище.
Децата-аутсайдери намират спокойствие само вкъщи. Зад четирите стени на собствената си стая, където няма кой да се подиграва на тяхната различност.
Но това не е спасение и така истинските виновни не са наказани.
А кой всъщност е виновен?
ВИНОВНИ са децата, които се мислят, че са нещо повече от другите.
ВИНОВНИ са родителите, които не обръщат внимание на „нормалните“ си деца, а подхранват самочувствието им.
ВИНОВНИ са институциите, които не обясняват на децата колко е важно да не тормозиш никого.
ВИНОВНИ са учителите и тяхното безразличие.
ВИНОВНО Е ЦЯЛОТО НИ ОБЩЕСТВО!
Общество, което подминава този проблем. Общество, което предпочита да си затвори очите или да каже, че е нормална част от развитието на децата. Общество, което е съучастник в погубването на 50 живота годишно само в България.
Общество, което нарича тези деца слаби. А те не са – те са по-силни отколкото същото това общество си мисли.
Някои просто не виждат смисъл да се борят срещу безразличието.
АЗ СЪМ ЧОВЕКЪТ
По Лора
Аз съм човекът, когото тормозеше като малък
Аз съм човекът, който ти изглеждаше жалък
Аз съм човекът, който те отвращаваше
Аз съм човекът, на когото се подиграваше.
Аз съм човекът, когото плашеше до смърт всеки ден
Аз съм човекът, който стоеше безмълвен, смутен
Аз съм човекът, който носи болка в очите си
Аз съм човекът, който винаги крие сълзите си
Аз съм човекът, който живя в страх и насилие
толкова време
Аз съм човекът, разрушен от това бреме
Аз съм човекът, който се давеше в презрение
Аз съм човекът, който проклинаше свойто рождение
Аз съм човекът, когото мачкаше за забавление
Аз съм човекът – от твоето поколение
Аз съм човекът, чието име не знаеш
Аз съм човекът, за когото нехаеш.
Ти мислиш, че е готино да си свиреп,
Но и аз съм Човек – като теб.
Ако искате да четете още материали на „Гласът на младите хора“, може да ги намерите на страницата им във Фейсбук, както и на адрес: glasutnamladitehora.wordpress.com
