Анна Сичанова: “Като тегля чертата – в Белгия живея много по-добре, отколкото в България”

Анна Манова

Нашата разходка по света продължава. Тя е в търсене на всяко малко или по-голямо кътче, където някой наш съгражданин е намерил подслон. Избягал ли е, спасил ли се е, мъчно ли му е, надява ли се, ще се завърне ли в бащиното огнище – все трудни въпроси, на които едва ли има еднозначен отговор.

Завъртаме глобуса и пръста ни се спира този път в Белгия, Западна Фландрия. Или в конкретика Яббек, градче, намиращо се до брега на морето и в непосредствена близост до градовете Остенде и Брюге. Или по друг начин казано Северозападна Белгия. Там от 4 години е направила своето „бягство” самоковката Анна Сичанова заедно със съпруга си Румен. А в България остава предишният им живот, семейството, двете вече пораснали дъщери и приятелите. Всъщност най-тъжните истини за живота ни идват от хора като тях – напуснали държавата и гледайки я отстрани. Да избереш гурбета, за да изхранваш семейството си не е далечно и за Анна, която е намерила своята хармония в чуждото пространство и въпреки трудностите го е припознала като свое. Поне засега. Надежда винаги има и пътят за връщане обратно не е съвсем имагинерен.

За живота тук и там, за многото разлики и за крехките допирателни, за надеждите и за очакванията, четете в следващото интервю с поредния емигрант Ани.

Здравей, Ани. От колко време си извън родината?

От около 4 години живея в Белгия заедно със съпруга си. Намирам се в Западна Фландрия, близо до морето. Белгия е много уредена и подредена държава, но трябва да поживееш тук, за да видиш и усетиш начина на живот. И въпреки че съм от доста време все още има неща, които ме впечатляват. Преди няколко дни например, по радиото съобщиха, че по улиците обикаля загубено куче и шофьорите трябва да бъдат внимателни. Излишно е да казвам, че бездомно животно е невъзможно да се срещне. И като заговорихме за кучета мога да дам още един пример. Имах интересен случай преди време. Обичам да си направя кафе и да разходя кучето ми Шанел в някоя градинка, като когато е възможно, я оставям да е без каишка. Седнах на една пейка, а кучето обикаляше наоколо. Може би след около половин час паркира кола на общината и взе да оглежда кучето. Аз отидох да видя какъв е проблемът, а те ми обясниха, че търсели плочка с телефонен номер или адрес да се обадят. Помислили, че се е изгубила. Казах им, че е с мен, те ми се извиниха и си заминаха.

Как избра чужбина и защо точно това място? Опиши ми какво виждаш през прозореца си там?

Живея в Яббек. Страхотно градче близо до морето и до два големи и известни града – Остенде и Брюге. Къщата ни е в края на града и точно срещу нас, от другата страна на улицата, до скоро имаше озеленителен център. Беше много красиво и със зеленина. Но незнайно защо, може би фалира или го преместиха, сега е пусто. Но все още има много дървета и рекичка, а аз обожавам да ходя там с кучето, защото ми напомня на Лаго.

Какво е за теб Самоков?

Самоков за мен е свидно място, там съм родена и израсла. Родила съм моите дъщери. С него са ми свързани много спомени, щастие, разочарование, майка, баща, приятели, близки.

Терминал 2 ли е единственото решение?

За мен и съпруга ми – да. А и мисля за повечето хора, които имат възможност да излязат. Въпреки че монетата винаги има две страни, аз не съжалявам за решението си.

С какво се занимаваш там? Какъв е животът в Белгия?

Работя в ресторант за бързо хранене, верига като Мак Доналдс. Работя по 5 часа на ден, 7-дневна работна седмица. Съпругът ми работи повече. Мисля, че място за сравнение със заплащането в България и Белгия няма. Има си и разходи, разбира се. Плащаме квартира, храна и данъци, като данъците в края на годината са около 3000 евро. Но когато теглим чертата, в Белгия живеем много по-добре, отколкото в България.

Ако трябва да съпоставиш България – чужбина, какви са приликите и разликите, които откриваш?

Ако трябва да съпоставя двете държави, намирам две основни разлики – природата и политиците. Природата в България наистина е един земен рай, който обаче ние не ценим достатъчно и унищожаваме всячески. Примери, колкото искате. Що се отнася до политиците, в Белгия всичко се прави така, че да има прозрачност на действията и животът на хората да се подобрява и улеснява. Не казвам, че в Белгия всичко е на 100% чудесно. Сигурно и тук има някъде зачатъци на корупция, но като цяло държавните служители държат много на доброто си име и чест. Ако управляващите в България заменят алчността си със загриженост за хората, мисля, че нещата много бързо ще се променят. Начинът на живот ще се промени, а оттам и хората, защото гладният не мисли за книга, а за хляб. Но не само в политиката е проблемът, а и в хората. Това е дълга тема, малко като въпроса кое е първото – яйцето или кокошката? Като пример мога да дам това, че в Белгия няма и педя необработваема земя. А през седмицата в кафетата през деня могат да се видят само пенсионери и почти няма млади хора, всеки си има някакви задължения, които си гони. Като цяло начинът на живот е много по–уреден. Полицията в града е със звънец на вратата и с работно време. Не че ги няма – напротив – постоянно патрулират, а в сградата не можеш да влезеш своеволно. Документи също се вадят много лесно, без значение за какво са, без лутане и изнервяне, а само с номера на личната карта. Защото компютърната система е синхронизирана. Банката например работи 24 часа, разбира се, през цялото време няма банкер, но с банковата карта влизаш, без значение колко е часът и си вършиш всякакви преводи. Така е и с бензиностанциите, зареждаш си колата, без да ти е нужен човек. Общината също е на ниво. Всичко е чисто, засадено и поддържано. И повечето хора съвестно си спазват задълженията. Има контрол навсякъде и хората го следят. Често пъти се натъжавам, защото в България също може да е такъв добър животът, не че един белгиец е по-добър от един българин. Ама цялата им система работи.

Чувстваш ли се емигрант?

И да, и не. Когато чувствам липсата на роднините ми, най-вече на дъщерите ми и майка ми, тогава – определено да. Но технологиите са напреднали и успяваме да се чуваме и виждаме постоянно. През повечето дни съм щастлива и удовлетворена от живота си. Не се чувствам емигрант в страна, в която съм от 4 години, а се чувствам повече човек, отколкото в собствената си родина. В началото имах трудни моменти, докато не започнах работа, но от доста време се чувствам страхотно в Белгия. Зная, че повечето хора няма да го разберат, но тук аз достигнах друго ниво на мислене. В България е имало моменти, когато съм се чувствала емигрант в собствената си държава. Държава, в която майка ми взима нищожна пенсия, когато аз работех за смешна сума и взимах 30 лв. детски на месец. За мен България е държава, която не се интересува от бъдещите си поколения, не се интересува от пенсионерите, които са дали най-хубавите си години за страната си и са изкарали парите на новоизлюпените богаташи и същите тези възрастни хора сега се молят за коричка хляб. Това за мен не е държава.

Завързват ли се приятелства на новото място?

Тук нямам много приятели, но и нямам време. През цялото време съм ангажирана с нещо, на работното ми място колегите са ми приятели, с които много се смея. Най-добрата ми приятелка и един от най-страхотните хора, които познавам живее в Америка и поне веднъж на ден се чуваме. Тя изпълва цялата ми нужда от разбиране и приятелство.

Знам, че двете ти пораснали дъщери живеят в Самоков. Как се свиква с разстоянието и поддържането от далече на силната връзка майка – дъщеря?

Най-важните хора в живота ми са дъщерите ми. Тяхната липса в началото ме измъчваше най-много. Връзката с дъщерите ми винаги е била много силна, както и тази между мен и моята майка. Зная, че и за тях беше трудно. Винаги сме им казвали, че дори и да не сме до тях физически в момента, пак ги подкрепяме макар и от голямо разстояние. Но мисля, че откакто заминахме, дъщерите ми пораснаха и започнаха да се справят с всекидневието си по-добре. И двете са студентки. Аз и съпругът ми искаме да им осигурим по-добър както за нас, така и за тях. Съпругът ми дава всичко от себе си това да е така, за което съм му много благодарна. Но при всяка раздяла има и нещо положително – срещата след това, което ти показва кое е най-важното в живота ти.

Прибираш ли се често в Самоков? И когато си си у дома какво е първото чувство и мисъл, които те връхлитат?

Аз лично се прибирам през 6 месеца, а съпругът ми и по-често. Но винаги, когато се върна ме обзема странна смесица от чувства. Преплитат се щастие, радост, разочарование и желание някога България да бъде като Белгия.

И все пак утре какво би избрала – сигурността на бащиния дом или бъдещето в друга държава?

Ако някога ми се наложи да избирам… Не зная. Сама за себе си нямам конкретен отговор. Подсъзнателно част от мен винаги ще си остане в България. Но не в такава България, каквато я познаваме сега. Силно се надявам много скоро нещата да тръгнат към по-добро. Да не се налага хората да обикалят света, за да осигурят по-добър живот за семейството и себе си.